Ако е вярно, че утрото е по-мъдро от вечерта, то едва ли важи в случая. Два дни след решението на Пини Гершон да приключи ангажиментите си към националния ни отбор по баскетбол, разочарованието остава. Недоумението също. Разочарованието от края на една мечта. И недоумението, че въобще е възможно да се стигне до подобен финал.

На 9-ти декември 2007-ма година българският баскетбол получи подарък. Чисто и просто подарък. Такъв, какъвто съдбата рядко предлага. Един от най-титулуваните специалисти на Стария континент прие предизвикателството да води България. Пини Гершон изуми цяла Европа с готовността си да се захване с непривлекателната мисия да работи за държава, чиято баскетболна слава отдавна е потънала в прах и забрава. Тогава Гершон каза „да” с лекотата, на която е способен само някой, който е спечелил всичко. Съгласи се, защото ни повярва. Повярва на онези, които представляваха България тогава.

Преди малко повече от две години 58-годишният сега Пини Гершон нагледно демонстрира, че все още има хора, за които дадената дума значи повече от подпис, а наглед елементарен жест може да е по-ценен от всяко обещание. Тогава Пини беше впечатлен. Но не от невероятния потенциал на родните играчи или от страхотната организация в баскетбол ни. Пини беше впечатлен от отношението. От факта, че ръководството на българската федерация не се замисли да пропътува разстоянието от София до Атина колкото пъти е необходимо и когато е възможно, само и само да се срещне с именития специалист. От доверието, с което се отнасяха към него. И точно с това България го спечели най-много. Може би най-вече затова Гершон реши, че си заслужава. Но това беше тогава...

Две години по-късно отношението е различно, а доверието е... явно недостатъчно.

Но какво постигна трикратният шампион на Европа начело на баскетболистите ни? България се класира на първенството на Стария континет излизайки от група, смятана за непреодолима. Категорично. И ако някои продължват да твърдят, че късметът е имал главната роля, то значи е открил разковничето за затъването на страната ни на баскетболната сцена от 1993-та година насам. „Късметът” ни е бил забравил... Ама нейсе!

Факт – България игра на Евро 2009, отстранявайки Италия по пътя си. Също както е факт, че самото присъствие на Пини Гершон даваше увереност на националите и вдъхваше респект у съперниците. И да, България загуби и трите си срещи на шампионата на Стария континент. Също факт. Като този, че на държавния ни състав логично вече се гледаше с повишено внимание, а ние не успяхме да овладеем собствените си надежди.

Същинската развръзка дойде на 6-ти януари 2010-та година, но сигналите за нея започнаха още през октомври миналата година. С една реплика, която се превърна в реалност.

„Ако ще ми дава акъл, аз го не искам!” Кратко и ясно.

След онова толкова показателно Общо събрание на баскет-централата, въпросът бе дали президентът Михаил Михов ще съумее да задържи Пини Гершон за каузата на родния баскетбол или ще се подведе по многозначителната реплика.

Е, отговорът е налице... Гершон каза „край”. Направи го сега, а дали нямаше причини да го направи още тогава. Та нали на въпросното заседание някои питаха защо го няма, а не питаха дали въобще са го поканили. И пак същите изхабиха повече сили да хулят част от щаба на Пини, отколкото да споделят какъв е бил техният принос за представянето на националния например и всичко това на фона на странното мълчание на босовете на федерацията...

Но пак - такава е настоящата реалност, макар преди време факторите в същата тази федерация в доста по-напечена ситуация да застанаха зад селеционера в избора му на екип.

Още един факт – Пини Гершон каза „край”, когато вече нямаше как да си затвори очите за липсата на доверие от страна на ръководството на българската баскетболна централа. Защото независимо колко млад или колко „недоказал” се е според някои последният предложен вариант, е ясно, че Одед Каташ, дори и в качеството на старши треньор, би бил на първо място - част от бъдещ екип, в който значима роля би имал отново именно Пини.

Гершон каза „край”, когато съвсем се умори от все по-несъдържателните обещания за къртовски труд към светло бъдеще на националния тим, имагинерни баскетболни академии и заричания в духа на -„започваме работа още утре”, оказали се просто празни думи и... заблуда.

Каза „край”, когато постави на карта собственото си име заради България, а се оказа, че е в позиция на изчакващ. Когато човекът, който би трябвало да го подкрепи, го остави да се чуди, какво всъщност се случва...

Пък нека сега в баскетболната ни федерация умуват, защо Гершон не сподели първо с тях окончателното си решение и как успяха да го разочароват дотолкова, че да не го интересува как ще реагират.

Ама връщане назад няма.

Дано обаче да е имало смисъл. Дано всички, които работиха в една или друга степен с Пини Гершон, да са научили по нещо от него. Пак би било от полза.

И дано някой ден представителния ни състав да бъде оглавен от също толкова голямо име в баскетбола. Да се надяваме, че националите отново ще се класират на следващото Европейско, пък било то и с т.нар. „късмет”...

Едно е сигурно. Пини затвори страницата на отношенията си с българската баскетболна централа, но не и с България и родния баскетбол.

Защото, макар и огорчен от действията на официалните фигури, Гершон получи чистосърдечно признание и обич от българските фенове на баскетбола. От онези, които скандираха името му в зала „Универсиада” и подкрепяха искрено националния ни отбор.

И още нещо. За двегодишния престои като старши треньор на българския мъжки състав по баскетбол в сърцето на Пини Гершон място спечелиха най-вече двама души. Спечелиха го чисто човешки и могат да се гордеят с това.

Защото го заслужават. С характерите си и отношението си към баскетбола. Те поне със сигурност могат да го оценят.

Първо – капитанът на националния ни тим Тодор Стойков. Защото заслужи недвусмислено уважението и признанието на треньор като Гершон за баскетболните си умения, за професионализма си и за вродените си лидерски качества. Затова, че е победител като него.

Второ – дясната му ръка в националния Тити Папазов. Защото му бе опора и партньор в работата и защото оправда доверието му като специалист, на пук на всякакви капацитети. И защото спечели много повече от признателен колега, спечели приятел за цял живот, даже двама, а от това по-важно няма!