Лукойл Академик се раздели с треньора си. Това е новината, последвала четвъртата поредна загуба на тима в Еврокъп в сряда вечер. Новината всъщност е просто различното име на треньора. Защото треньорската смяна в Лукойл от години не е новина.

За да няма неразбрали - не, това не е защита на вече бившия наставник на „студентите” Оливер Костич. Той не заслужава такава. И не, защото не е добър специалист. Просто, защото не се справи с поставените му задачи. А, когато треньорът не се справя с поставените задачи, той си отива. В случая треньорската смяна беше неизбежна, че даже може би закъсня, но и за това си има причини.

В сряда вечер Лукойл Академик беше сянка. Сянка на собствената си идея. Криво огледало на амбициите си. „Отборът няма лице”, каза Сашо Везенков. И е абсолютно прав. Срещу босненския Игокеа Лукойл обаче показа онова лице, от което всички се страхуваме. Нелицеприятната истина, че грешните ходове през годините носят точно този резултат след себе си. Година след година, понякога след година и половина ръководството на Лукойл Академик сменяше треньорите. Някои поради обосновани професионални причини, други - по-скоро, залитайки по емоциите.

Всеки нов треньор логично водеше поредната партида нови попълнения. Та нали няма нищо по-нормално от това треньорът да поиска играчи по свой вкус. Някои от тези играчи си тръгваха скоропостижно, други поостанаха, че даже накрая им омръзна.

Като цяло за 10 и кусур години Лукойл Академик не успя да задържи и развие своята собствена идентичност, но пък успя да направи така, че поредната титла да впечатлява по-скоро в Европа, отколкото в България. Клубът, който държи в трофейната си витрина скалповете на такива грандове като Динамо Москва, Реал Мадрид и Канту, стигна до там, че да не може да напълни зала „Универсиада”.

Не, не загубите са проблем, не почти сигурното отпадане от Еврокъп и Сашо Везенков много добре го знае. Трудното е да се намери решение. Правилният път, по който Лукойл Академик да тръгне, за да може отново да радва хората с хубава игра, със заслужено самочувствие, с характер.

Всъщност тази задача е обща за целия ни баскетбол. Но Лукойл Академик, като неоспоримото лице на българския баскетбол в последното десетилетие има тежката роля да е носител и на хубавото, и на лошото.

И пак не - това не е поучително писмо до никой. Това е споделеното съжаление на човек, видял някои от най-хубавите мачове и моменти на Лукойл Академик. Зрител, видял как същият този клуб обръща Реал Мадрид от 20 точки разлика. Някой, който още помни как зала „Универсиада” щеше да се разпадне на съставните си части, когато Каспарс Камбала изпусна от наказателната линия. Или как същият този клуб, току-що напуснат от двете си най-големи чуждестранни звезди Прийст Лодърдейл и Браянт Смит побеждава италианския Канту. Питайте примерно Тити Папазов, Тодор Стойков или Тенчо Банев, дали не е имало напрежение тогава.

Съжалението тук е за това, че лицето на българския баскетбол и той самият погрозняват. А ръководните органи ще плачат с крокодилски сълзи за фигури като Георги Младенов, Стойков, след известно време и за Филип Виденов. Лоши били, егоисти, странни, чепати, еди какви си. Лидери- такива са! Всеки по своему.

Затова сигурно им се плаче и в Лукойл Академик. За стъпките накриво, за грешните решения, че дори за лошия късмет понякога. И затова им е мъчно на хората, които истински обичат баскетбола и които се радват, когато български тим бележи успехи.

Защото харесва ли ви или не, в Европа Лукойл Академик е България. Защото в България Лукойл Академик е невероятен оазис за баскетбола. Оазис, който в една или друга степен държи и други отбори на бойна нога. И за момента- един тъжен оазис на разочарованието от пропуснатите шансове.

Дали има добра новина? Ако се съди по историята, има.

Така де, ако нещо не може да се отрече на ръководството на Лукойл Академик е, че държи на името си. Поне това е основание да очакваме интересно решение за бъдещ наставник на отбора и поредното стръвно преследване на върха.