Нали така се казва, когато почти докоснеш нещо скъпо за теб, а то ти убягва по различни причини. Знаеш, че можеш да го имаш, но не намираш точното обяснение, защото не е така.

Нещо подобно се случи и с ЛукОйл Академик в Рига на старта на Купа УЛЕБ. Студентите се изправиха срещу съперник, който ги надигра използвайки слабостите им.

Баскетболният ни шампион издържа едно полувреме срещу съперник, който не го превъзхожда като единици, а като отбор. Липсата на готов за европейски битки качествен плеймейкър обърка и без това затрудненото от здравата защита на домакините нападение. Играчите пък, като че ли потънаха в собственото си желание за успех, преди да налучкат верния път към него.

Както е ясно на всички, понякога да можеш и да го направиш са две някак несъвместими понятия. Тъкмо затова българите останаха с горчивия вкус на разочарованието в Рига. Протегнаха ръце към победата, но тя им се изплъзна. Даже доста. Надви ги противник, който ще ги кара повече да се ядосват, че не взеха своето в Латвия, отколкото да се чудят какво ще правят на реванша в София…

Удовлетворението от трогателната церемония преди срещата и почитането на част от знаменитите състезатели на Академик и АСК Рига от преди половин век, сякаш направи последвалото поражение още по-болезнено. Заради спомена от триумфите преди 50 години, които докоснаха сърцата на феновете в залата. Със сигурност, тези на играчите също.

Прекрасната обстановка в 12-хилядната залата, макар и наполовина празна Арена Рига пък, както обикновено накара българите в спортния комплекс да се питат: Защо и ние нямаме такава зала? Какво и кой ни пречи? Или сами се заблуждаваме, че се прави всичко възможно, за да се преодолеят препятствията…

Очи – пълни, ръце – празни.

Доста подходящо.

ЛукОйл остави нещо е Рига, което може и трябва да си вземе в България. Ако запази самообладание и действа твърдо и решително.