Националният селекционер на баскетболния тим на България за момичета до 16-годишна възраст и треньор в школата на БК Славия, Силвия Пеева, даде ексклузивно интервю за Gong.bg. Бившата състезателка изрази гордостта си от силното представяне на момичетата до 12 години на „белите“, които тя водеше през този сезон. Тя изрази надеждата си, че тези момичета ще запазят страстта си за играта и ще се превърнат в новото златно поколение на Славия.

Пеева не пропусна да говори и за ситуацията в детско-юношеския баскетбол у нас, изтъквайки липсата на достатъчно мачове и по-слабата физическа подготовка като част от причините за по-ниското ниво на родния женски баскетбол. Разбира се, тя допълни, че и финансирането на този спорт към момента е крайно недостатъчно. Селекционерът призова всички свои колеги винаги да помнят, че всеки треньор работи в името на създаването на най-добрите състезателки, които да прославят името на България на международната сцена.

Здравей, Силвия! Сезонът за водения от теб набор – момичета до 12 години, приключи доста успешно. Как оценяваш цялостно кампанията?

Аз съм много горда с момичетата, отлично е представянето. Първо, участвахме в една много конкурентна дивизия, в която участваха 30 отбора от цялата страна. За Финалите се класираха 12 тима, а ние завършихме 6-ти. Тимът е на 70% начинаещ, само няколко от момичетата бяха тренирали преди това с моя колежка. Момичетата в крайна сметка се оказаха общо взето на едно ниво, което се оказа позитивно. Имахме и още едно момиче, което играе от 5 години. Прескочихме отбори, които са заедно 3-4 години, което не е никак малко. Убедена съм, че догодина тези момичета ще са още по-мотивирани. Хубави момичета, талантливи, с желание и много мотивация. Надявам се именно те да са бъдещето на Славия и да ни дърпат към успехи.

Кое беше най-голямото предизвикателство с оглед на големия брой начинаещи момичета?

Най-важно е да има отбор и колектив, да знаят, че всяка една може да разчита на другата. Постоянно го използвам това при разборите си – един отбор е толкова силен, колкото е последния човек на пейката. Всяко едно момиче гореше, за да влезе на терена и да се докаже. Запалиха се много с победи. В началото имах притеснения, защото имахме тежки загуби. Това беше нормално, защото играхме срещу по-обиграни тимове. Това го казах и на тях и на родителите. С напредването на времето идват и резултатите, ако се положат необходимите усилия. Радвам се, че още първата година успях да ги накарам да тренираме по 4 пъти в седмицата. Според мен предимство ни даде, че направихме хубав лагер в Самоков по време на пролетната ваканция. Там видяха каква са двуразови тренировки и успяхме да направим цели 13 тренировки. Там израснаха и това ни даде импулс за финалната фаза. Бях предупредила родителите, че от тях искам само аплодисменти. Аз съм достатъчно претенциозна и взискателна.

При сърбите е измислено добре, тъй като там няма резултат в мини баскетбола. При нас се получиха някои загуби с 60-70 точки. Изискват се много тренировки, за да се стопи разликата, но не е непостижимо. Радвам се, че момичетата показаха устойчивост и не се предадоха, а след това дори започнахме да побеждаваме част от тимовете, които преди това ни биеха. В България има една неколегиалност да се бие с ненужно големи разлики, особено в тези малки възрасти.

Спомена за работата с родителите, което е традиционен проблем у нас. Колко беше важно да се изгради една подкрепяща среда за децата и колко отзивчиви бяха родителите?

Засега мога да се похваля с адекватни родители, които слушат всичко и не пресоляват манджата. Ако от детето се изисква прекалено много от родителите, то ще прегори. Това е роля на треньора - да бъде взискателен, докато родителите трябва да подкрепят.

Кои са следващите стъпки за този набор, имайки предвид, че следват най-важните години за развитието на момичетата?

Най-важно е да се поддържа нивото на обич към спорта, което става основно с мачове. Това е от големите проблеми на нашата федерация, тъй като бройката на срещите на тази възраст е изключително малка. Според европейския стандарт 14-годишните играят поне по 40 мача на година, докато на 16 говорим за почти 60, дори и без международни турнири.

Ролята на треньора, разбира се, е много основополагаща. Той трябва да настоява и за участие на международни турнири. Ние участвахме в един турнир в Милано, като Славия също организира ежегодно международен турнир в чест на великата Ваня Войнова. Много по-добре е да се играе срещу най-добрите в Европа, за да ги гоним тях. Няма смисъл да се сравняваме със слаби тимове.

Как може да се реши проблемът с малкото мачове у нас на подрастващо ниво?

Контролите са най-добрият начин. Ясно ми е, че и на федерацията ѝ е трудно, тъй като особено в София има много отбори и не чак толкова много зали и съдии. Решение на този казус обаче има. Има много училища с хубави салони, които може да се използват за тези цели. Тези зали може да се ползват в неучебни дни, че и в учебни, след 19 часа. Само трябва да се намери решение за съдии. Видях в Милано, примерно, как свирят съдии, които бяха старша-възраст. Няма нужда от много висококвалифицирани съдии, необходимо е само да се играе.

Не на последно място при нас липсва годишен календар. В Италия видях как треньор ми извади програма за мачовете до май месец. При нас това липсва, а въвеждането му може да е в улеснение и на родителите, за да могат да планират семейните ваканции, без това да влияе на тренировъчния процес. В тези програми фигурираха по 2 мача на седмица. Там изпускаме много, тъй като играч се създава с мачове, не само с тренировки.

Има ли проблем, че липсват двуразовите тренировки у нас?

С напредването на годините се убедих, че това далеч не е чак толкова задължително. Бях във Валенсия миналата година. С националния отбор до 16 години играхме срещу шампиона в тази възраст и те ни казаха, че тренират по 4 пъти на седмица, по два часа всяка тренировка. Това показва, че не е задължително да се говори за двуразови тренировки.

Има ли проблем с физическата подготовка у нас?

Абсолютно, тъй като баскетболът, както всеки друг спорт, вече се превърна в лека атлетика. Важно е поне един път да се тренира кондиционно, ако може и повече. През годините съм работила с кондиционни треньори, но с времето започнах и сам да организирам тези неща. Преди да стана треньор по баскетбол, се бях замислила да се насоча и към кондиционен треньор, така че ми е интересно. Нямаме много възможности у нас да наемам кондиционни треньори и затова всеки отделен треньор трябва да върши това сам. В различните възрасти трябва да се гледат различни атлетически аспекти, разбира се.

Необходимо ли е да се заимстват повече идеи от Европа, да се организират повече семинари с чуждестранни лектори, за да се вдига нивото на българския баскетбол?

Винаги има нужда. През последните години имаше доста семинари с чужди лектори. Имах чувството, че нещата, които ни се преподаваха, не се виждаха на практика. Най-много лично на мен ми помогна, че имах щастието да попадна в един курс на ФИБА, който е най-големият в Европа за обучение на треньори. Това е тригодишен обучителен курс, като част от лекторите ми бяха Пабло Ласо, Кокошков, Ненад Рунич, който е сред най-изявените професори по баскетбол, Аячибек, Пешич – учихме се от най-големите имена. Там научихме именно как се изграждат играчи от 14 до 20-годишна възраст. Видяхме как работят най-добрите треньори, меката на баскетбола.

Личното ми мнение е, че треньорите сами трябва да се учат. Колкото и семинари да има, то в крайна сметка е важно желанието за развитие. Има доста треньори, които завършиха тези курсове, но след това не се занимават с баскетбол или не станаха особено успешни. За мен треньорството е призвание, което трябва да го искаш, да имаш неизчерпаема енергия и да гориш в работата. Това видях във всеки един от тези лектори.

В момента си начело на на националния отбор до 16 години. Има ли момичета със заложби да заиграят професионален баскетбол?

Имаме талантливи момичета, със сигурност. Те имат още време, за да се развиват, но истината е, че трябва да се работи много. Видях качество, но и видях, че не се е работело достатъчно. Не искам да обиждам никой треньор, защото всеки един дава всичко от себе, но има елементи в играта, на които трябва да се обръща повече внимание. Играе се твърде бавно. На 15 вече се очаква, че може да играят баскетбол без заучени комбинации. Ако обаче си свикнал години наред на подобен маниер и си оставал изолиран в моменти от играта, то става по-трудно да се променят навиците към 16-17-годишна възраст. Трябва да се работи с всяко дете еднакво и да се дава шанс, защото съм виждал примери за деца, които имат много възможности, но са пренебрегвани. Забелязвам, че липсва интензитет в тренировките и това се прехвърля в мачовете. Ще се постарая да поправя това в рамките на предстоящите лагери.

Деца има, това е безспорно, но всички трябва да работим, за да ги развиваме. Всички трябва да са наясно, че имаме обща цел и кауза, а именно създаването на момичета, които да вдигнат нивото на националния отбор. Това е лицето на България и това е труда на всички. Аз ще работя с труда на колегите, от който ще искам да изстискам максималното. Сигурен съм, че много от тези момичета играят на не повече от 60% от потенциала си. Гледах финалите на 16-годишните и определено нивото ми се струва, че през 2023-а година баскетболът трябва да е по-силно развит.

Именно от тази възраст ли започваме да изоставаме спрямо другите нации?

Определено. В момента женското първенство е на много ниско ниво и федерацията иска да рестартира нещата сега. Повечето състезателки се отчайват, защото на 19 осъзнават, че няма къде да отидат или няма да има кой да им плаща заплата, с което да стимулира труда им. Доста момичета се надяват да стигнат до пълна стипендия в САЩ след завършването на гимназията. Не всеки може да гарантира 200 хиляди лева за издръжка на децата в Америка, което би било покрито от стипендията.

В последния сезон имаше два отбора с приличен бюджет – Монтана и Берое. Надяваме, че ще започнат да изникват и спонсори, които да наливат средства, а с това и да се стимулира желанието на тези момичета да реализират мечтите си.

Трябва ли и държавата да се включи по-активно по отношение на финансирането?

Категорично, това би било голям плюс и ще помогне за развитието на женския баскетбол. Историята показва, че у нас женският баскетбол винаги е имал успехи и е важно да се опитаме да възродим добрите дни.

Има ли надежда Славия отново да има женски отбор от следващия сезон?

Знам, че настоящият президент, Михаил Йотов, има огромно желание да стори това, тъй като беше и една от мечтите на предишния ни президент и негов баща. Не знам дали сега е подходящ момент, тъй като в момента школата не е достатъчно успешна, най-вече в старша възраст. Идеята е школата да подпомага и захранва женския тим с кадри, само така може да се изгради ясна стратегия за развитие.

Колко важно е да има силен женски тим, който да стимулира момичетата от школата?

За мен това е много важно. Така децата ще имат примери, които да гледат на живо. Хубаво е момичетата да пълнят залата, да се подкрепя един силен женски отбор, който да печели шампионски титли и така се развива истински женската част на спорта. В последните години, от друга страна, имаше силни женски тимове, които обаче залагаха изцяло на чужденки, без да имат достатъчно силна школа, което за мен не е правилна стратегия, без да ангажирам никого с мнението си.

И за финал, Силвия – какво си пожелавам в личен и професионален план, както и за българския баскетбол в следващите месеци?

За себе си пожелавам здраве. Тези момичета, които се представиха силно на финалите, се надявам да продължават да тренират усилено и да играят със същия стимул. С националния отбор си пожелавам хубаво представяне, без да поставям конкретни цели. Искам в женския баскетбол да работят хора, които знаят, могат и горят за спорта, а не на последно място и да са малко луди и да не се страхуват да показват идеите си.