Димитър Димитров, който стана шампион на България по баскетбол с отбора на Балкан (Ботевград), гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. 

Триумфът очаквано доведе до истински екстаз на феновете в малкото градче, които чакаха големия успех 30 години. А Димитров бе средглавните “виновници” за спечелването на трофея. Той произхожда от спортно семейство с успехи в баскетбола и в гребането. На седем години за първи път хваща оранжевата топка и оттогава започва да гради пътя си на състезател. Едва на 16 дебютира в мъжкия баскетбол с екипа на италианския Римини. Играл е още в Левски, Аркадия, Лукойл Академик, Академик (Пловдив) и Балкан(Ботевград). Вече четири години е част от националния отбор на България.

- Здравей, Митко! Честита титла с Балкан (Ботевград)! Какво почувства след последната сирена на четвъртия мач от серията с Левски Лукойл?
- Дори го почувствах малко по-рано, защото мачът се разви много добре за нас. Към 2:30 минути преди края на срещата вече изпитах изключителна радост. Видях как хората по трибуните дочакаха своя момент след 30 години пауза. Лично аз усетих удовлетворение от перфектно свършената работа през сезона. В крайна сметка отидох в този отбор, за да станем шампиони. Нямаше нищо по-хубаво от това да свършим така.

- Кое се оказа решаващо за успеха ви срещу „сините“?
- Отборната ни игра във финалната фаза на първенството, както и агресията, с която подходихме в защита. Това бе една от основните причини да победим.

- А преди това имахте ли трудности на полуфинала, когато срещнахте Берое?
- Смея да твърдя, че полуфиналът беше доста по-напрегнат за нас. Водеха ни с 2:1 победи и трябваше да спечелим два мача на всяка цена. Мобилизирахме се всички заедно и успяхме да си изпълним целта.

- Изигра страхотен мач в двубоя, с който спечелихте златните медали. Какво ви каза треньорът Небойша Видич преди четвъртия сблъсък?
- Той винаги ни казва доста неща, обича да говори. Помня, че преди четвъртия сблъсък ни каза, че иска да спечелим титлата в Ботевград, а не желае да ходи повече в София. Всички бяхме съгласни с него, никой не искаше да има пети мач. Да спечелим двубоя пред тази прекрасна публика беше основната ни цел – да зарадваме хората в Ботевград в нашата зала. Каза ни и че ще спечели отборът, който го иска повече и е по-агресивен.

- Не си ли изненадан от решението му да си тръгне след триумфа в Балкан?
- До известна степен не съм изненадан, но от друга съм изненадан малко, понеже направи доста добър сезон. Доведе нещата до историческо участие на български отбор на осминафиналите в турнира на ФИБА къп. Стана шампион с отбор, който не го е правил 30 години и прекрати доминацията от доста поредни титли на Лукойл. А това е много голямо нещо за българския баскетбол и не се е случвало скоро. С този сезон му се вдига и цена, и мечти, и цели. Това е една крачка за неговата кариера, която трябваше да направи.

- А какво е твоето бъдеще? Оставаш ли в Балкан?
- Все още не мога да отговоря на този въпрос. Трябва да говорим с ръководството и с моя мениджър. Да видим какви оферти ще имам и да вземем най-правилното решение за мен.

- Как оценяваш сезона за теб?
- Сезонът беше доста луд. Започнахме много добре с мачовете във ФИБА, изиграхме много силни срещи. Но в същото време в българското първенство беше друга ситуацията – нямахме победа над първите три отбора, а в останалите мачове доста трудно печелехме срещу по-слабите тимове. Аз лично имах много добри мачове в Европа, но в България не можех да си намеря мястото в отбора. Имах една лека контузия, която ме извади от игра за около 30-40 дни. След това не можах да намеря правилния ритъм. Но важното е, че накрая успяхме и аз, и отборът да си съберем главите и да направим силен завършек на сезона.

- Ако не се получи с Балкан, мислил ли си в кое първенство би искал да играеш?
- Мислил съм, да. Израснал съм в Италия, четири години съм играл там и много ми харесва тяхното първенство и стилът на игра. Много бих се радвал пак да отида да играя там.

- Имаш ли шансове?
- Мисля, че е абсолютно възможно.

- Мнозина определят публиката на Балкан като много емоционална. Играл ли си досега пред толкова запалени фенове и какво е чувството?
- Чувството е уникално. Публиката наистина е феноменална. Целият град живее за това и се интересува от баскетбол. Още първия ден, в който пристигнах в Ботевград, хората ме приветстваха с доста усмивки и пожелания за добър сезон. Даже помня, че на третия ден един човек ме срещна на улицата и ми каза, че е сигурен, че след като съм дошъл в отбора, сега ще станем шампиони за първи път от 30 години.

- Спомена за участието на отбора за ФИБА къп, но то като че ли малко избледнява на фона на спечелената титла. И все пак Балкан стигна до осминафиналите. Кое беше трудното в тези мачове?
- Честно казано, мачовете за ФИБА може би бяха по-лесни, отколкото за първенството, понеже там бяхме освободени от напрежение. Играхме с отбори с 4-5, дори 10 пъти по-голям бюджет от нашия. Треньорът ни казваше, че тези двубои са само за нас. Да играем спокойно и без напрежение, с емоция. Мисля, че това беше ключово, за да направим този голям успех.

- А как превъзмогнахте тази криза, в която бяхте в българския шампионат, за да стигнете до триумфа?
- Не беше лесно. Имаше доста повратни точки, които може би от една страна оказаха негативно влияние, но в последствие се видя, че не е толкова негативно. Имахме доста проблеми в отбора с играчи, които бяха освобождавани, а след това връщани. Всичко това накрая ни направи по-силни за финалните мачове. Събрахме се всички заедно, знаехме през какво сме минали и че шампионската титла ще заличи всички негативни емоции от сезона.

- Имаше ли проблеми с Небойша Видич през тази година?
- Ако кажа, че съм нямал, ще излъжа. Но не мога да кажа, че са били кой знае какви проблеми. Може би в началото не оправдах неговите очаквания на 100% и той спря да ми гласува такова доверие. Изпаднах в една дупка, което е нормално за един спортист, но продължи малко повече, отколкото трябваше. Важното е, че запазих фокус до края на шампионата и излязох точно, когато трябваше.

- Как се върна? Как преодоля кризата?
- Работа и концентрация е единственият начин да я преодолееш.

- Има ли човек, на когото искаш да посветиш успеха в шампионата на България?
- Искам да го посветя на моето семейство и на моята годеница. За втори път се случва така, че ставаме шампиони на нейния рожден ден. Също на дъщеря ми Ева, която въпреки че не беше в залата, гледаше мачовете по телевизията. Не знам какво е разбирала, но ме познава. Като види баскетбол по телевизора, се обръща и гледа с интерес.

- Приемаш ли спечелването на титлата като реванш за това, че не можа да се наложиш в Левски Лукойл?
- Може би мога да го приема като реванш, понеже като стана обединението между Лукойл Академик и Левски Лукойл, на мен ми беше казано, че съм ненужен в този отбор и трябва да си потърся пътя на друго място. Колкото и да бъдеш над нещата, на всеки един спортист малко му влияе на самочувствието и на психиката. Радвам се, че аз успях да преодолея този момент с високо вдигната глава. Мисля, че излязох доста по-силен от това.

- Почувства ли обида, че някой ти казва „довиждане“?
- Не, не почувствах обида.

- А лесно ли си намери отбор след това?
- Да. Историята е доста интересна, но предпочитам да си остане лично за мен.

- Леко „открехни вратата“…
- По-скоро ми беше намерен отборът преди това, без аз да знам. Но важното е, че намерих едно място, в което хората ме приеха с широко отворени врати. Дадоха ми абсолютен картбланш в Академик. Мисля, че им се отплатих по най-добрия начин за това доверие.

- Ще те върна в началото – защо избра баскетбола или това, че майка ти е била състезателка в този спорт, както и сестра ти, предреши избора ти?
- Мисля, че не аз избрах баскетбола, а той мен. Моите първи спомени са от зала „Академик“. Майка ми беше треньорка на юношеските формации на Академик (Пловдив). Постоянно бях с нея по тренировки, гледах как тренират момичетата и исках да съм като тях – да играя баскетбол. Тренирах отстрани, тупках топката. Винаги съм обичал тази игра.

- Баща ти е бивш състезател по гребане – той не се ли включи в битката?
- Не, общо взето не се е включил. Последните две години ме вкара в лодка за първи път. За мен това е доста приятно изживяване, но вече е твърде късно за смяна на спорта.

- Кои са треньорите, които са допринесли най-много за развитието ти?
- Доста са треньорите, които са допринесли. И като юноша много треньори съм имал, а и след това при мъжете. Но мога да спомена имената на Явор Аспарухов, който ми беше треньор в Лукойл Академик като бях юноша, а това беше доста отдавна. След това като отидох в Италия – всичките ми треньори. Най-много искам да благодаря на Лоренцо Гандолфи и на Гордън Филич, които бяха до мен четири години. Вторият е ставал с мен сутринта в 5 часа да ходя на тренировка преди училище. Реално посвети две години от живота си, за да ме направи по-добър играч, за което съм му безкрайно благодарен.

- Разкажи как се озова в Римини?
- Озовах се с помощта на моя агент. Тогава имаше план да вземе момчета от България, Аржентина, Грузия, да ги събере в едно общежитие и да направи един отбор в Италия с чужденци, да ги развие и за в бъдеще да влязат в мъжкия баскетбол. Имаше негов човек, който гледаше българското първенство. Отидохме три-четири момчета на лагер в Сърбия и оттам аз и още едно момче заминахме за Италия. Харесаха ни и ни предложиха договори.

- Кое ти беше най-трудно, когато попадна на Апенините?
- Най-трудни ми бяха първите три месеца, защото едно момче на 14 години отива в друга държава, в която се говори друг език. Тогава хората не говореха много английски, даже в отбора само едно-две момчета знаеха английски. Най-трудно ми беше докато науча езика, за да контактувам нормално с другите и да се разбираме. Бяха доста тежки три месеца.

- Майка ти също беше при теб…
- Да, тя беше с мен. Благодарение на нея успях да се справя. Имаше доста моменти, в които ми се е искало да се прибера в България при моите приятели и семейството, но важното е, че успях да издържа, да стисна зъби, за да стигна дотук.

- Още на 16 години дебютираш в италианската Серия А2. Срещу кой отбор записа първия си мач?
- Първият ми мач беше срещу Динамо Сасари, който в последствие стана един от доста добрите отбори и играе в Евролигата. Играех като чужденец, а в италианската втора лига нямаш право на повече от двама чужденци. Трябваше да изчакам някой да се контузи. За мое щастие тогава единият американец получи травма и получих игрово време в четири мача. Това беше много ценно за мен. Вкарах и първия си кош, а чувството беше уникално. Тази емоция никога няма да я забравя.

- Защо не остана в Италия?
- Главната причина е, че трябваше да взема статут на италиански играч и да играя в местните лиги като италианец, а не като чужденец. За да имаш този статут, трябва да си направил четири години като юноша с 14 мача в година. Но първата година имах проблем с документите, които се забавиха и успях да направя само десет. Реално заради четири мача не можах да взема този статут. Пък на 19 години да се наложиш като чужденец в Италия, мисля, че е невъзможно.

- Как реагира, когато разбра, че Георги Младенов те е включил в мъжкия национален отбор на България?
- За мен винаги е било мечта да играя за мъжкия отбор на България. Когато разбрах, че съм в състава, изпитах искрена радост и емоция. Но все пак още не беше сигурно, че ще играя мачове, тъй като в началото бях в разширения състав. Най-много се зарадвах, когато вече разбрах, че съм в 12-те, които ще представляват България в квалификациите.

- Какво е да ти е треньор Георги Младенов, един от най-добрите баскетболисти на България?
- Не е лесно със сигурност. Той е треньор, който винаги изисква максимума от играчите и иска да работим доста сериозно. За мен това не беше проблем като един от най-малките в отбора – нямах избор да не съм сериозен и давах 100% на всяка една тренировка. Беше опит, който доста ми помогна за израстването.

- Кои бяха тогава тарторите в националния отбор и как те приеха?
- От тогава досега в отбора сме почти едни и същи. Всички ме приеха много добре. Тогава първи стъпки в националния отбор направихме с Александър Везенков и Павлин Иванов. Ядрото на отбора тогава също бе от момчета не много по-големи от нас и се познавахме от преди това. Успяхме да направим доста добър колектив, който расте и до ден-днешен.

- Как приемаш израстването на Александър Везенков?
- Александър Везенков е един изключителен баскетболист на най-високо европейско ниво. Доказал е не веднъж, че има качествата да играе в Евролигата. Проблемът е, че винаги попада в отборите в най-неподходящия момент за тях. Има малшанс, но се надявам от догодина вече да намери място в един стабилен отбор и да няма проблеми.

- Кой е най-силният ти мач с екипа на „лъвовете“?
- Смея да твърдя, че това е мачът ни с Франция през есента на миналата година. Успяхме да направим победа, която медиите определят като историческа. Франция е в елита на този спорт. Да, имаше отсъствие на звезди, но една немалка част от тях играха. Направихме един феноменален мач. Това ми беше най-силният двубой за националния отбор.

- Кога ще видим националният ни отбор на голям форум?
- На следващото европейско.

- Със сигурност?
- Да!

- Какво не ни достига през тези години, че сме извън елита на този спорт?
- Откакто аз съм в отбора, не ни достига едно постоянство във всички мачове и да си повярваме малко повече. В квалификациите за световното първенство показахме, че можем да играем баскетбол срещу едни от най-добрите отбори в Европа, да ги побеждаваме. Но също така допускаме и загуби от тимове, които са на нашето ниво. А за да се класираме на голям форум, трябва да победим отборите от нашата черга и да изненадаме някои от големите състави.

- Кои са били критичните ти моменти в кариерата ти до този момент?
- Преди точно две години почнахме подготовка за квалификации с националния отбор и получих травма в глезена, която ме изкара извън игра за четири месеца. Не беше толкова критично това, колкото, че тогава нямах отбор. В период от два месеца се лутах в Европа в търсене на тим, в ходене на проби, защото когато си бил контузен, всеки иска да те провери, преди да се подпише договор. Психиката ми беше паднала. Благодаря на ръководството и на треньора, че ме приеха в Пловдив и ми дадоха картбланша да покажа какво мога, да си върна формата и да рестартирам кариерата си.

- Кой за теб е най-добрият баскетболист в света? Имал ли си идол през годините?
- От малък мой идол е Винс Картър. Винаги съм му се възхищавал. И до днес на 42 години продължава да играе на най-високо ниво в света. Но в момента според мен най-добрият баскетболист на планетата е Леброн Джеймс.  

- Спомняш ли си твоите първи баскетболни кецове?
- Честно казано, не. Със сигурност бяха на сестра ми. Но тогава въобще не съм обръщал внимание на кецовете.

- Получаваш ли още съвети от майка ти Тина Димитрова и от сестра ти Екатерина за баскетбола?
- Да, получавам съвети, но имаме договорка да не ми се бъркат много в професионален план. Малко повече паля, като ми казват какво да правя. И сме се разбрали, освен ако не е нещо много важно и спешно, да не ми го казват.

- Защо баща ти Наско не гледа мачовете ти на живо?
- Идва на някои мачове, но като цяло избягва. Доста повече се пали, отколкото е необходимо. Предполагам, че това е една от причините, за да не стане някоя беля.

- Кое е голямото ти щастие в живота?
- Най-голямото ми щастие е дъщеря ми Ева. Скоро ще стане на година. Реално погледнато, откакто се роди тя, виждам друг смисъл.

- За какво мечтае Димитър Димитров?
- В професионален план за реализация в чужбина, за няколко сезона на добро европейско ниво. И за едно здраво и щастливо семейство.

- Митко, как да завършим нашия разговор?
- Животът ми върви ръка за ръка с баскетбола и съм научил едно – без да вярваш, без да се трудиш и без да си упорит, няма как да постигнеш каквото и да било. Искам да пожелая на зрителите да вярват в това, което правят, да не спират да мечтаят. Рано или късно, с много работа, всичко се сбъдва.