Щях да напиша, че у нас от време на време стават странни работи, ама всъщност не е така. В България и най-големите абсурди отдавна са напълно нормални случки от ежедневието. Понякога даже не се изненадваме. Все по-рядко се ядосваме и все по-често се отчайваме. Накрая просто настъпва пълна апатия.

Почти месец след участието на националите ни на Европейското първенство в Полша, темата не е какво още можем да направим, за да върви баскетболът нагоре. Нито пък се търси реална преценка на настоящата ситуация.

Напротив, все по-ясно изглежда, че единствената цел е разчистване на сметки... С някой, който не харесваме. Някой, който ни дразни. Онзи, който отдавна ни е трън в очите.

Така де - какво значение има колко разбира от баскетбол или колко добър треньор е. Или даже колко може да бъде полезен. Важното е да не ни се пречка.

Но това вече е трудна работа! Нали така?

Та явно решили, че моментът е удобен да се възползват от разпилените илюзии да „хвърлим бомбата” в Полша и усетили наченки на разколебаване в ръководните органи, някои фактори в бг-баскетбола подпалиха искрата на скандала.

Ама, друго си е да нападнеш някой, да го посочиш с пръст за виновник, пък дори той да не стои пред теб... Все пак почти две години някак си имаше други теми за разискване. Други хора респектираха околните.

Някъде от 9-ти декември 2007-ма година.

И тук иде реч за Пини Гершон.

На 9-ти декември 2007-ма година шефовете на българската федерация отидоха на крака в Атина при Пини Гершон. Сигурно са им били свити сърцата, докато не видят белокосия израелец с размах да парафира договора си като национален селекционер. И със сигурност са се гордели. Всъщност напълно заслужено, защото потвърждението дойде още следващото лято.

България се класира на Евробаскет 2009 и то излизайки от компания, която изглеждаше повече от непреодолима. Класира се с Пини Гершон начело и даже именно заради него. Защото самият факт да имаш треньор, ставал три пъти шампион на Европа означава много. Променя много. И самочувствие, и увереност, и отношението на съперниците даже.

После дойде самото Европейско. А на България вече не се гледаше като на „последната дупка на кавала”. Там просто лъсна реалността, че докато за нас всяка стъпка напред изисква неимоверно усилие, другите сякаш отдавна са били там, за където ние сме се запътили.

И за това едва ли е виновен Пини Гершон... По-скоро е виновен за това, че предизвика интерес към националния ни тим на Стария континент в последните няколко месеца. За това, че поне за кратко ни слагаха в сметките. Виновен е, че действащ европейски шампион ни дойде на крака в зала „Универсиада”. За това, че въобще се намериха достатъчно пари за качествена подготовка.

Ама всъщност най-вече е виновен, че си държи на името и авторитета! Още откакто си избра помощници. Нали помните...?

И противно на някои изказвания от българска страна, 57-годишният израелец няма какво и на кой да се обяснява или извинява.

Няма защо да се извинява, че беше достатъчно луд, че да се захване с България. Няма защо да се извинява, че взе насериозно отговорността да помогне с каквото може.

Няма защо да се извинява, че не го прави за пари. Няма защо да се извинява, че не се влияе от тукашните дребни сплетни.

Няма защо да се извинява, че посочи Тити Папазов за свой помощник, че оценява качествата му като треньор и че му вярва.

И наистина няма защо да се извинява, че оглеждайки се около себе си, виждайки на какъв хал сме, взе да ни казва истината в очите. Колкото и да се крием от нея.

Затова е жалко въобще да се разисква въпросът „за” или „против” селекционера на мъжкия ни състав. Жалко е да се търсят причините за годините на разруха и западналия детско-юношески баскетбол в треньорите на държавния ни отбор. Всъщност е по-скоро абсурдно, ама за това споменах в началото.

Както и би било повече от абсурдно ръководството на родната централа да не продължи да се възползва от благоразположението на Пини Гершон. Би било непростимо да не удържи амбициозния път, по който пое. Колкото и трудно да е, на колкото и критики (къде градивни, къде преднамерени) да се налага да отговаря и колкото и работа да трябва да се свърши.

Защото не Пини Гершон има нужда от нас, а България има нужда от него!

Ако някой си мисли, че му правим услуга, като му „позволяваме” да тренира националния ни тим, значи... жестоко се е объркал.

Ама всъщност Пини Гершон напълно си заслужава българския паспорт. Така де – какво по-абсурдно има от това, че още му пука за страната ни и за българския баскетбол. Все още да иска да помага и да работи не просто за развитието на мъжкия ни отбор, но най-вече на подрастващите.

Президентът на баскет-централата ни Михаил Михов е абсолютно прав в едно – докато Гершон не е казал, че се отказва, значи не се е отказал. Въпросът е, дали Михов ще съумее да задържи специалиста или ще се подведе по толкова нашенската реплика: „Ако ще ми дава акъл, аз го не искам!”