В България по повод и без повод се критикува. Царе сме на мрънкането и на оплюването, царе сме на хленченето. От девет кладенци вода носим само и само да жегнем някого. Ако става дума обаче за стачки и бунтове като тези в Гърция, например, не ни търсете. Гледаме сеир по телевизията как гърчолята се млатят с полицията и ни е страх дори да припарим до южната съседка, сакън /простете за турцизма/ да не ни ощипе някой.

Та така и във футбола. Разбиваме националите кога с право /по-често/, кога без. Какво не им хареса на разбирачите мачът с Русия? Е, добре – паднахме. Ама сложете ръка на сърцето и си признайте. Не очаквахте ли резултат от сорта на 3:0. Не в наша полза, разбира се. Хем „братушките“ не се класираха за световното и имат да избиват чивия, хем имат нов селекционер, при това пак голямо име.

Имаше грешки и те трябва да се посочат. Да, вярно е, че Станимир Стоилов можеше и трябваше да даде повече време на разположение на Мицански да покаже защо в Полша му викаха Марадона на Балканите. Трябваше да видим в игра и вратарят на Шериф Владо Стоянов. Ники Михайлов не биваше да пуска такъв лек гол в началото, от нападателите се искаше да оползотворят поне едно от създадените положения. Но сега е по-лесно да се говори за синчето на татко, за зетчето на дядо... Да се заяждаме на ситно и на дребно според личния интерес.

А всъщност България игра неочаквано добре. Чак не е за вярване, че в 70 от 90-те минути на контролата бяхме по-силният тим от представителния отбор на една нация-мастодонт. Дори с всичките ни грешки и недостатъци. А това ни вдъхва и умерен оптимизъм за „Уембли“. Сигурно пак ще загубим, но пък като се замисля, имаме минимален шанс да си тръгнем с нещо от Храма на футбола. Макар че знам – и тогава ще намерим хиляди кусури /отново простете за турцизма/. Просто българинът в това е най-силен – да мрънка и да се заяжда.