В цикъл сме отвсякъде! Така здраво сме зациклили, че няма мърдане. Така е от години. Вече даже не е тъжно, не е и смешно, а направо е жалко! Жалка бе и картинката на мача с Люксембург.

Някъде около 3000 мазохистично настроени зрители дойдоха на Националния стадион за да наблюдават на живо два равностойни отбора с ужасно слаба защита. И за финал драма с щастлив край. Точно като по филмите.

Само че тази победа е с ужасно горчив привкус.

Така ни действа този отбор. След мач на националите човек изпада в някакво странно състояние - гледа, мига на парцали и не може да асимилира какво точно се е случило. Хипнозата при всеки изтерзан, измъчен български фен е различна. На едни им е забавно, у други се появява ироничен смях. На трети вече им е безразлично, има и четвърти, които са все по-малко. Въпросната група е съставена от хора, които все още милеят за тима - на тях им е болно, мъчно им е! Това са представители на по-старото поколение, които са имали щастието да присъстват на велики мачове и да гледат велики български победи, но да не се връщаме толкова назад във времето! Не е хубаво да живеем със спомени, нали?

Сега за 90 минути уважаеми зрители преминаваме през всички тези състояния и то  благодарение на националния ни отбор. 

А в него не остана нищо, което да ни обедини, да ни сплоти! Няма го духът, няма я харизмата, няма ги и лидерите. Въобще положението е пълна скръб!

Така е то!

Такъв е цикълът, после следващият и по-следващият...