Преди 3 години Радостин Стойчев беше очернен, но не от негативи, а за шампионска фотосесия на Тренто. Тогава за уникалния албум на италианския първенец, селекционерът, Казийски и целият тим, позираха гримирани с черна пудра.

Сега черната нотка се прокрадва около отбора на България, в мислите на любителите на волейбола, на противниците на колективната игра, в очите на националите. След като допуснаха 4 загуби и взеха 6 победи, оставяйки интригата дали пак ще сме на крачка от финалите на Световната лига или ще осъществим най-големия успех в комерсиалната надпревара от години насам, волейболистите ни са между ада и рая. Те могат, но дали наистина са толкова добри колкото са в нашите очи.

Всичко по-малко от медал на европейски и световно ниво е провал за публиката. Бронзовият колектив от Япония обаче го няма, от него останаха малко главни действащи лица. Новите герои са млади и с минимума мачове с решителен характер. Нямаме онова разнообразие в стила на игра при отделните играчи, няма ги опитните заместници. От титулярите, които получиха бронзови медали в Япония през 2006-та и онези, които дадоха точка на играчите от Страната на изгряващото слънце тази неделя, останаха само двама – Жеков и Казийски. В разширените състави има още национали, които бяха част от златните ни години, но се броят на пръстите на едната ръка.

Гледайки от първия ред до волейболното поле прави впечатление и липсата на 2 ключови неща – лидер и пламък. В отбора ни липсва обединяващата фигура, която да поведе състава ни към победната битка, която да успокои, да скръцне със зъби, да нахъса и запали играчите в полето. Няма го Теодор Салпаров, които бе не само стабилен в посрещане, но има и способностите на фитил. Няма го и пламъкът в очите на националите. Огънят, който гореше у тях излизайки на волейболната арена преди. Сега играта е някак машинална и рутинна. За последно онази истинска България със страст към играта и огън в погледа, бе видяна на мача с Полша на Световното първенство миналата година, когато влязохме и излязохме набързо на полето, отупвайки съперника с 3:0 гейма.

Време е не за тъмни и черни мисли, а за огън, победен дух, вяра и хъс. Русия е дразнител, а целта – онази крачка, която не сме правили от години и да се намесим в сметките и битките на най-добрите в Световната лига.

Искрата може да пламне именно на Джулая – между двата ни сблъсъка със Сборная при посрещането на месец юли. И дано слънцето огрее волейболна България, зареди с усмивка, положителни емоции и нови успехи.