Ивайло Стефанов: За мен Левски във волейбола вече няма

 източник: Нова Броудкастинг Груп

източник: Нова Броудкастинг Груп

Волейболният ас Ивайло Стефанов даде интервю за предаването "Код Спорт" по ТВ+. Той нахлува в големия спорт през парадния вход като един от титулярите на единствения български отбор световен шампион в колективните спортове. Ликува със злато на паметното първенство в Египет през далечната 1991 година. И днес, когато съотборниците му от златния тим отдавна са напуснали терена, той продължава да забива топката в полето на противника. Пътят му тръгва от Левски, но днес, 20 години по-късно, играе за ЦСКА. Преди тази спирка защитава цветовете на гръцкия Олимпиакос, бразилския Сао Пауло, австрийския Донаукрафт (Виена), турските Арчелик (Истанбул) и Халкбанк (Анкара), полския Ястржембски (Вигел). През 2006-а обявява край на кариерата си, но 3 години по-късно се завръща на терена с екипа на „червените“. Днес той е на 44 години и продължава да е сред най-добрите посрещачи в родното първенство. Засега е най-възрастният състезател в Европа и втори в света. По-млад е само с 2 години от лидера в тази класация - португалеца Луиш Мигел Барбоса Маия.

- Ивайло, здравей! През 1991 година ти ликува като титуляр с единствената световна титла на България в колективните спортове, а днес продължаваш да играеш. Какво си спомняш от двубоите в Кайро?
- Имам много спомени оттогава. Човек е така устроен, че си спомня и хубави, и не дотам хубави неща. Там беше една приказка в смутни времена с отбор, сформиран за 10-15 дни. Играхме като един и постигнахме резултати.

- Толкова силни ли бяхте тогава – победихте Русия и Италия с по 3:0 на полуфинала и финала?
- В спорта е необходим и малко шанс. Ние бяхме в домакинския поток. С мачовете ставахме все по-добри, сработвахме се все повече, синхронът се подобряваше. Но за последните два мача, толкова бързо бихме, че нямам спомен.

- Кой беше дълголетник от италианския отбор?
- Папи беше на терена до миналата година, но тогава носеше топките, докато ние играехме.

- Влезе в голямата игра по време на пика на звездното ни поколение – Димо Тонев, Любо Ганев, Борислав Кьосев. Можеше ли и мъжкият национален отбор да постигне подобно нещо с толкова голям потенциал?
- По принцип щом не е постигнато това нещо… Всеки спортист се готви, но други са били времената, обстановката е била по-различна, може би мотивацията на някои състезатели не е била на това ниво. А в Кайро бяхме все млади, нахакани момчета, жадни за изява и знаейки накъде вървят. След това имаше смесване на поколения. Тогава играех централен, после минах "четворка". Всеки си хваща по своя път.

- В началото на 90-те години в България нямаше пари не само за волейбол, а почти за всичко. Твърде бързо тръгнахте да търсите късмета си в чужбина. Ти намери ли твоето щастие като легионер?
- В България и сега условията не са много по-различни. Но аз съм израснал в обстановка, в която спортът беше някаква перспектива, реализация. Държавата даваше доста за спорта, за разлика от сега. Тогава спортът бе лицето на нацията. Може би по този начин се постигаха и повече успехи. А за чужбина? Като всеки гурбетчия - отиваш и изкарваш пари. Ако можеш, се задържаш някъде. Затова излиза всеки.

- Играл си в много страни – Бразилия, Турция, Австрия… Ако трябва само да щрихираш – какво от гурбета си в тези държави няма да забравиш?
- Във всяка държава начинът на живот е различен. Остават приятни спомени. За мен Австрия бе едно страшно приключение, защото тогава имах забрана да играя волейбол за две години. Измислено наказание, но си го отстоях в съда. Отидох при едни хора, които ме обичаха страшно много. В Австрия публиката и клубът държаха най-много на мен. В Турция са нормални хора с наш манталитет. Държах ги по-изкъсо съотборниците, бях на друга възраст. (смее се) В Бразилия пък бях на 21 години. Беше екзотика… 18 месеца просто не знаех къде съм! Тренировки по седем часа на 40 градуса! Сменяш фланелките една след друга и след 15 минути вече е суха.

- За наказанието разбра ли се защо всъщност се случи всичко? Имаш ли обяснение вече?
- Наказанието беше абсолютно неправомерно. В съда спечелих четири дела. Имаше неправилно оформени документи и всякакви такива неща. Тогава ме използваха като лошия пример на човек, който тръгва да си търси правата. Видях, че във волейболните среди всичко е интерес и се държа по-настрана.

- Ставаше въпрос за два договора.
- Договорът беше само един. Прекратявам по моя преценка заради неизплатени суми. Имам и апартамент да взимам, който до ден-днешен го „взимам“. Минала е давност. Мисля, че там живее друг волейболист. Няма значение, това е минало и с изтекъл срок на годност, на давност и т. н.

- Не е ли малко тъжно, че днес най-добрите ни играчи също продължават да търсят щастието си в чужбина?
- Аз съм израснал във времена, когато играеха големи отбори. В провинцията и в София залите се пълнеха на всеки един мач. Хората идваха и гледаха с любов този спорт. Няма какво да се лъжем – от колективните спортове той е номер 1 по постижения в последните 30 години, а и дори повече. Сега има голям отлив, защото вече го няма този интерес към спорта. Като цяло няма резултати, няма постижения, а това дърпа хората извън залите. Всеки човек ходи на работа и търси някакво развлечение и когато отиде в залата, иска да гледа победи. А ние не знаем кога ще постигнем успехи, повече очакваме загубите. А това вече е манталитет.

- Но все пак волейболът се държи над водата. Как си го обясняваш?
- Държи се над водата? Вижте в каква студена зала сме, а и повечето условия са такива. За да се стигне до големия спорт, има детско-юношески спорт, има развитие на таланти и т. н. Все по-малко качествени хора отиват към големия спорт.

- Инерцията ни движи все още, така ли?
- Инерция ни движи, защото на клубно ниво почти нищо нямаме. Няма ги постиженията от едно време. Чакаме на един национален отбор, а момчетата излизат на по 20 години да се учат в чужбина.

- Във футбола и в баскетбола в момента доминират чужденците, същото не е във волейбола. Как си го обясняваш?
- Ние сме голяма школа. Като погледнем назад в историята колко нации сме научили на волейбол и сме допринесли за тяхното развитие… Просто сме на такова ниво, че за нас четвърто място се води за неуспех, докато във всеки друг спорт четвъртото място се помни десетилетия.

- Преди десетина години реши да спреш с активния спорт. Доскуча ли ти тогава или се почувства уморен? Каква беше причината?
- Много години в чужбина, смяна на обстановки и отбори. Бях решил да създам и семейство. Аз съм такъв човек, че ми трябва повече спокойствие. Не мога навън да пътувам с жена и деца. Предпочитам да си решавам проблемите сам. Наистина ми беше дошло малко в повече от волейбола и три години не влязох в зала по никакъв повод.

- А кое те накара да се завърнеш?
- Тръпката, нещото, което си изпитвал дълги години, адреналинът, напрежението… По някакъв необясним начин се мотивирах и реших да видя дали мога. Ето че се получи в някаква степен!

- Колко време ти трябваше, за да осъзнаеш, че трябва да се върнеш в залата?
- Тежало ми е, че не съм в залата, като съм гледал по телевизията. Избиваше ми студена пот по ръцете. Постепенно започнах физически да се подготвям и не съжалявам, че го направих.

- Спря ли да броиш годините на терена или статистиката, която напоследък върви ръка за ръка с теб с тези рекорди, те кара да го правиш?
- Може би от 20 години престанах да правя такива дългосрочни планове. Гледам да съм жив и здрав, година за година. Да се забавлявам, колкото мога.

- Каква е мотивацията ти да продължаваш все още да си на терена?
- Защото мога да го правя и не ми представлява някаква трудност. Това е благодарение на всички около мен, на цялото ми семейство, което в голяма степен допринася да съм спокоен, да мога да се реализирам, да почивам и възстановявам. Това са ред неща, съвсем различен режим, не е като в младежките години, трябва да се внимава. Но като изляза на игрището съм аз. Приятно ми е да го правя. Защо един артист да може да се реализира професионално и на по-преклонна възраст, а един спортист да не може? Интересно ми е докога организмът ми ще понася тези натоварвания, защото нашият спорт е доста специфичен.

- Има ли скрит състезателен момент – да изпревариш португалеца Луиш Маия, който на 46 години е най-старият волейболист?
- Не, кой колкото може да играе. Сега почна да се обръща внимание. Никога не съм гледал кой докога играе. Важното е аз да съм жив и здрав. Докато ми е приятно и мога, ще играя.

- Какво си отива в годините и какво го замества в една дълга кариера?
- Аз съм благословен, защото сега играя с едни момчета, които са на по 15 години. А когато аз влязох при мъжете на Левски, също бях на 15. Имаше хора, които бяха с една година по-млади от баща ми. В целия период на моята кариера има много готини моменти. Изживявам ги, а и знам какво изживяват и те в момента. Надявам се след време и те да могат да кажат същото.

- Ще направиш ли едно сравнение със себе си от преди 26 години, когато ликува като световен шампион и сега? Абсолютно всичко ли е различно или има и някакви общи неща?
- Хубавите неща съм гледал да ги запазя. В момента съм много по-мек, по-снизходителен, по-търпелив, по-мълчалив. Преди бях бунтар и казвах директно, каквото ми е на езика, докато сега премислям доста преди да кажа нещо. Може би това е най-голямата разлика. Иначе на игрището съм си запазил нещата, които съм правил и тогава.

- Как работи днес българската школа за създаване на играчи? Ще сравниш ли с миналото, например през 80-те години? Къде се къса нишката? Казват, че апостолите, правили едно време селекцията за отделните спортове в училищата и на улицата, вече няма как да вземат таланти оттам…
- Държавната политика беше друга. Влизат хората в училищата и казват: „Има перспектива за това дете да стане спортист.“ А сега с едно хубаво образование може да изкараш повече, отколкото със спорта, в който има дълъг период на лишения, за да може евентуално да стане нещо от теб. В България сме свикнали продуктът да излиза бързо, от днес за утре да забогатяваме, докато в спорта това е много труден и дълъг процес.

- Израснал си в Левски, но възроди кариерата си в ЦСКА. Как приемат това феновете на двата отбора? Има ли сърдити?
- О, когато играя за даден клуб… Аз в момента съм толкова много цесекар, децата ми са от ЦСКА! Освен това, откакто почнах в ЦСКА, играя срещу трети или четвърти Левски! Не е на „Герена“, където съм израснал. Личното ми мнение е, че Левски във волейбола няма. Владо Николов прави супер проект и му пожелавам успех. Вкарва се много ресурс и като опит, и като средства, дай Боже, но аз лично не възприемам Левски като този Левски, в който аз съм играл. Мога да кажа с чисто сърце, че в момента си играя за ЦСКА все едно си е моят отбор, защото откакто съм се прибрал в България съм в този отбор. Вече два-три пъти съм прекъсвам, но може да кажем, че третата ми кариера е в ЦСКА.

- Има ли волейболисти, на които си се възхищавал във времето в България и в света?
- Когато почвах да играя, имаше един човек – Андреа Гардини. Беше център, а тогава и аз играе на тази позиция. Каквото излезеше в лабораторията на „Раковски“, гледах да взимам касети и да му подражавам. Но през призмата на времето смятам, че човек не трябва да подражава, а да гледа, да се учи и да се развива. Аз съм взел от всеки треньор по нещо хубаво.

- Не да чете историята, а да я пише.
- Историята е хубаво нещо, но трябва да гледаме напред.

- Догодина предстои Световно първенство по волейбол. България и Италия са домакини на този форум. Какви са очакванията ти от нашия национален отбор?
- Трябва да оставим момчетата и да не са под непрекъснат натиск. В България те го усещат и когато човек излезе пред родна публика, колкото му помага, толкова му и тежи. Поне в началните мачове. Пожелавам им само да могат да преодолеят притеснението, натоварването и напрежението по-бързо и да покажат това, което могат.

- Кой от националите ти допада най-много и в какви отношения си със селекционера Пламен Константинов?
- С Пламен сме израснали заедно, играли сме в Левски, после в националния отбор дълги години. Последната ми година в Полша беше с него. Имаме нормални отношения. Не сме близки да се чуваме всеки ден, но като се видим, си говорим. Имаме си наши спомени. А за това кой ми импонира най-много от играчите? В един колективен спорт не мога да кажа: „Този ми харесва.“ В дадени моменти ми харесва поведението на един спортист, а в други втори играч. Аз гледам малко по-мащабно на нещата и не се вглеждам в един човек. В последните няколко мача на националния отбор Розалин Пенчев показа едно много хубаво лице, много хубав характер. Говоря от младите, които имат шанса да играят в националния отбор, защото има момчета и от българското първенство, които ако им се предостави възможност да играят за България, могат да покажат и те доста неща. Но от тези, които играха, той ми направи най-добро впечатление като развитие.

- Замисляш ли се какво ще правиш след като спреш с волейбола или този момент е далеч? Навремето сър Стенли Матюс се отказа на 56-годишна възраст…
- Е, аз се пенсионирах на 33! Естествено, изкарвал съм пари в чужбина, правил съм проекти къде сполучливи, къде - не. Не мога да кажа, че разчитам на волейбола и в момента. Волейболът ми е плюс като нещо, което мога и обичам да правя.

- И то добре…
- А дали е добре, хората да преценяват.

- За мнозина активни спортисти преходът към „другия живот“, извън спорта, е труден. Ти вече опита, как беше?
- Стресът и напрежението са невероятни, но аз минах това нещо и се върнах в спорта, където също е много тежко положението. Това вече съм го забравил. Напрежение е, когато си почивал доста дълго време и се върнеш на терена. Всеки очаква от теб и ти не знаеш какво да очакваш от себе си. Тежко е, когато се разделяш с нещо, което си правил и си се чувствал добре. Плувал си в свои води и изведнъж да излезеш на сушата, е малко стряскащо.

- Как и къде обичаш да почиваш? Имате ли любимо място със семейството?
- Когато децата са покрай мен, където ни се отдаде възможност, можем да си го направим готино. За мен това е най-голямото удоволствие. Имам сравнително малки деца. Синовете ми са на 10 и на 6 годинки. И те са развиват като спортисти и ми е приятно. Големият е плувец, ходя в басейна, радвам му се. За мен това е повече, отколкото да отида на Малдивите! Какво да правя там? Разпускам като гледам, че изпитват удоволствие от това, което правят и им се радвам. Това за мен е най-голямата почивка. Малкият е доста спортна натура. Леко се занимава с футбол, ходи след батко си и на плуване. Но рано или късно, мисля, че ще влязат и в залата.

- Тежък и монотонен спорт е плуването…
- Да, той се развива много добре. Но ще ми е много голямо удоволствие, ако някой от тях заобича волейбола като мен.

- Значи може да се каже, че ти остава време за семейството. Това е предимство на второто завръщане…
- Да, обичам да отделям много време на децата и слава Богу, че имам възможност.

- Как работите със Сашо Попов?
- Това, че съм толкова време в ЦСКА, показва, че с него имаме доста общи неща. С него се работи добре. Може би е от малкото хора, останали във волейбола, които отстояват своите идеи и виждания, защото ние сме склонни малко повечко да си гледаме интереса. Последните четири-пет години, преди да дойде новият спонсор, бяха супер тежки за всички. Не само за мен и за него, но и за другите момчета, които трябва да израстват в една обстановка, която не знаят каква перспектива ще им даде. 

профилна снимка

*Коментирай конкретната статия и използвай кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание!

 
волейбол ВК Левски ВК ЦСКА Ивайло Стефанов

БГ Волейбол