Преди повече от 3 години бях шокирана от селски сеир на женски волейболен мач, на който състезателките се ритаха и псуваха, забравяйки нежността и красотата. Тогава попитах „Да влизам ли в манастир”, неразбирайки подобни прояви. От февруари 2008 година обаче до сега такива сцени няма, волейболистките се укротиха.

А днес, когато всички гледаме към мъжкия ни национален отбор, тръпнем и мечтаем да вземем победа след победа по пътя към европейския връх, някак не забелязваме какво се случва сред бъдещите Казийски, Николов, Соколов и компания.

Бях потресена когато при награждаването на финалистите в Държавното първенство за момчета до 15 години между ЦСКА и Виктория Волей, докато децата им получаваха медалите и купите си, родителите си спретнаха меле. Сбиха се, псуваха се, че и замахваха с прътове и бастуни. Наложи се треньорът на мъжкия ЦСКА Александър Попов да ги разтървава.

Преди дни в Перник пък се случи нещо още по-трогващо - деца да плачат на волейболното поле не само от болка след контузия, но и от ощетяване. Казват, че съдиите се превърнали в главно действащо лице на 1/2-финала Пирин Балканстрой - Левски Волей при юношите младша възраст. А реферите може просто да са се вживели, че свирят финал на Световната лига, а не мач при подрастващите. Това са деца, сега се учат на волейбол, на подаване, на посрещане, на правила, на сервис, на онази игра, която ги е привлякла, когато спечелихме бронзовите медали от Световното първенство и Световната купа в Япония. Те искат да бъдат големи, да сбъднат мечтата си с топка в ръка. Нека юношите сами се надиграват, може да грешат, но не съдиите да им подаряват или отнемат точки. Защото тези момчета спортуват, а не стоят пред компютъра като повечето си връстници. Защото от тях ще търсим след време новите волейболни звезди на България. А тези сълзи на полето може да спрат именно бъдещият Казийски от мечтата му да стане волейболен национал. А ако това дете загуби желанието си да тренира, кой ще аплодираме след няколко години?

Защо? И пак защо? Нали волейболът е красив спорт?! Нека талантите ни да тренират, побеждават или губят, но според собствените си възможности. Нека имат за пример настоящите ни звезди. Нека ги аплодираме, когато сами са си извоювали медалите и вдигат купи. Това е просто една игра!