Каквото и да твърдят гаджетата и съпругите, мъжът не е програмиран да помни дати. Да, нормално е да се помни датата на сватбата или рождения ден на децата, да речем. Но да ти се запечата в главата събитие от ден, в който не се е случило нещо важно за семейството, едва ли е често срещано явление. 

И аз съм като всеки средностатистически мъж, който често забравя годишнините, рождените дни, дори понякога и датата за началото на отпуската. Но една дата се е забила в паметта ми, сякаш беше вчера. И тя е 8 септември 2007 г. 

Нищо съществено в личен план не ми се е случило тогава. Но в съзнанието ми събитията от нея са по-бистри отвсякога. Ще се зачудите какво толкова се е случило тогава, та да питам дали и някой друг я помни така ясно. 

Ами просто тогава започна всичко. На тази дата човекът, който днес радва цяла България, направи една от първите си големи крачки към върха. Тогава Григор Димитров игра първия си финал на турнир от Големия шлем. 

И все още си го спомням - на тази дата играеха Холандия и България в евроквалификация в Амстердам, по същото време волейболните национали събираха срам след 0:3 от Финландия на Европейското първенство, имаше мачове от европейското по баскетбол, чакаше се финала при жените на US Open... Въобще, наситен със събития ден. 

И на фона на този шеметен спортен график, предпочетох да гледам един мач, който едва ли е вълнувал много хора в България тогава. Едно 16-годишно момче от Хасково играеше във финала на двойки на US Open при юношите. Нашият Григор Димитров, тогава все още блед юноша, си партнираше с канадеца Васек Поспишил срещу някакви французи. "Петлите" победиха, но още не мога да си спомня имената им. Да, мога да проверя в архивите в интернет, но самият факт, че не са ми направили такова впечатление, че да ги запомня, при положение, че помня почти всичко от този ден, е показателен за представянето им. 

Но все още си спомням как се представи Григор. Този 16-годишен тогава младеж играеше по вълшебен начин и, въпреки че загуби, остави прекрасни впечатления. Още тогава се обзаложих с приятели, че това момче ще пробие в Топ 10 на мъжкия тенис, толкова бях изумен от качествата му. 

Получих толкова много присмех и подигравки, че ако не вярвах в него, да съм си върнал хиляди пъти думите назад. Но не. Знам, че е лесно да се говори сега, когато Гришо жъне успех след успех, че винаги сме вярвали в него и т.н. Знам, че и мнозина наблюдатели на този спорт у нас биха го направили. И нека го сторят, но да продължават да вярват в него и в трудните моменти. 

Защото още си спомням, когато Гришо падаше в първите си мачове срещу големи съперници. Макар че беше на 18-19 години, някои разбирачи твърдяха по негов адрес, че бил "еманацията на загубените ни надежди в тениса", че "излъгал доверието на цял народ", че едва ли не е пропилял вложените в него пари... Сигурно сега същите тези хора го венцеславят, но такива са превратностите на съдбата. 

И затова се радвам, че Григор не е тук, в България, за да следи какво се говори по негов адрес. Как го вдигат до небесата при големи победи и как могат да го сравнят със земята от критика при загубен мач. Нещо подобно се случи с Цвети Пиронкова, но това е съвсем различна тема. 

Нека Гришо продължи възхода си, да стои в чужбина, а на нас ни е достатъчно, че след като победи, взима българския флаг и го вее гордо. Както беше в Букурещ, както, всички вярваме, ще бъде и в Лондон тази година. И много години напред още... Благодаря ти, Гришо!