Всички имат близки приятели, с които са преживели много. Но едва ли са много хората, които са толкова близки, колкото Нико Ландерос и Тайлър Керън.  В неделя двамата ще излязат на леда в Пьонгчанг във финала на турнира по хокей на лед от Параолимпийските игри. Двамата вече имат олимпийско злато заедно, а в Корея са решени да стигнат до ново.

Но това изобщо не е всичко, което ги свързва. Напротив. Защото те са били заедно в най-тежкия момент в животите и на двамата.

Нико и Тайлър са съученици и съотборници в отборите по борба и американски футбол. Но и двамата губят краката си, след като биват премазани между две коли в ужасяващ инцидент. "Някои от нещата, които сме виждали са невероятни. Никога не съм си мислил, че ще видя четири крака в средата на пътя и моят приятел отстрани на пътя без да може да каже нещо", започва разказът си 28-годишният Ландерос. "Заедно минахме през много травмиращи моменти, което ни свързва по начин, по който малко хора в света са свързани."

Ужасяващият инцидент се случва през януари 2007-а, когато и двамата са на по 17 години, в разцвета на силите си. Двамата се прибират с кола след училищните танци в Берто, Колорадо. На пътя обаче спукват гума. Докато търсят инструменти, за да сменят гумата, другa кола, карана от техни приятели, се врязва в тях.

"Последното нещо, което помня е, че питам майка ми какво да облека за танците. Не помня да съм напускал къщата", казва Керън, който след сблъсъка е в безсъзнание.

По-късно той се събужда, за да разбере, че е загубил и двата си крака. Ландерос е в съзнание и почти веднага разбира какво се е случило. "Сякаш ме блъсна тир. При сблъсъка не си в състояние да дишаш, тялото ти поема шок, така че не чувстваш, че губиш краката си - невероятно е как тялото работи, но не усетих болка. Опитах да се изправя няколко пъти. Когато имаш само кости и късчеца, реалността те удря доста бързо. Чувствах страшен студ и бях по-притеснен, че ще измръзна. Казвах на хората да ми дадат якета."

"Момичетата с нас най-вероятно са се побъркали. Тайлър изглеждаше мъртъв, защото бе в безсъзнание. Всичко, което виждаш са мигащи светлини, хеликоптерът дойде и после усещаш въздуха при кацането му. Или се отказваш или се бориш докато си сигурен, че някой ще се погрижи за теб."

"Да оцелеем бе огромно постижение, затова мисля, че сме толкова добри в това да играем хокей в отбор. Просто искаме да направим най-доброто и да не подведем останалите."

Ландерос и Керън трябва да се адаптират към новите физически и психически предизвикателства в живота без крака - научаването да ходят с протези и прекарването на дълги периоди в инвалидна количка. "Спомням си, че се събудих в болницата бесен, защото нямах крака", споделя Керън. "След малко чувствах, че е добре, че съм жив. Хубаво е да има с кого да ходиш на физиотерапия, да се учим да ходим заедно. Щеше да е по-трудно, ако бях сам."

Ландерос добавя: "Хората минават през периода на плачене и самосъжаляване. И аз имах такъв период, но премина много бързо - най-жалкото беше в началото, първите една-две седмици. Осъзнах, че животът няма да бъде същият, но е страхотно колко много може да научиш за 10 години, ставаш зрял доста бързо."

Берто е градче с население от по-малко от 7 хиляди. "От градчетата, в които всеки знае какво правиш". Новината за трагедията на тийнейджърите бързо става известна в Колорадо. Стотици хиляди долара са събрани за тяхното възстановяване. "Когато двама души без крака влязат заедно в стаята, лесно е да се сетиш кои са те."

Но нищо не може да върне чувството от спорта, тръпката от мачовете на футболния терен и схватките на тепиха. След няколко месеца двамата пробват парахокей на лед. Първоначално не им харесва.

"Опитахме го и не ни хареса, защото още имахме контузии и болки. Две години по-късно се завърнахме, след като се бяхме оправили и се чувствахме добре", обяснява Керън.

Играта прилича много на обикновения хокей на лед, но играчите се движат на шейнички и имат два стика, с които да се движат и да удрят шайбата. 

Ландерос прави дебют за САЩ през 2009 и печели златото във Ванкувър 2010 и Сочи 2014. Керън се присъединява към отбора през 2010-а и е част от златния отбор от 2014-а.

Двамата са заедно дори и на леда - защото са партньори в отбраната на отбора си и заедно пазят вратата. "Ако някой ден не ми се ходи и виждам, че Тайлър ходи, си казвам 'човече, трябва да сложа протезите' Ние си даваме сили да постигнем величие - това може би никога няма да се случи, но може да спечелим още няколко златни медала."

Последната крачка е в неделя и финалът със САЩ - още една стъпка към величието за смелите приятели.