Албена Денкова: От години не съм мечтала, искам детето ми да стане добър човек

Албена Денкова източник: LAP.bg

Албена Денкова източник: LAP.bg

Двукратната световна шампионка по фигурно пързаляне Албена Денкова гостува в предаването „Код спорт“ по ТВ+. Само преди месец тя участва във впечатляващото ледено шоу „Кармен“ в зала „Арена Армеец“. *

- Здравей, Албена! София бе поредната спирка на леденото шоу „Кармен“. Как си прекарваш? Може би повод за малка ваканция?

- Самото шоу хич не беше ваканция, дори напротив. Опитвам се да се възстановя след него. Мина доста успешно. Аз съм изключително доволна и щастлива от контакта с българската публика, но ми костваше много не само физически, но и емоционално. Сега малко възстановявам.

- Имаш ли впечатление дали се хареса София и нашата публика на огромния екип, който участваше в това шоу? Над 80 фигуристи, балетисти, циркови артисти и певци правят тази феерия на лед.

- Мисля, че да, въпреки че ние сме малко разглезени откъм публика. В спектакъла участват над 20 от най-високото ниво състезатели. Имам предвид, че при нас най-ниско титулувания спортист може би е просто медалист от световно и европейско първенство. "Обикновен" медалист. Всички останали сме или световни шампиони, или олимпийски шампиони. Основният екип от състезатели сме титулувани. Имали сме контакт с много публики. Конкретният спектакъл „Кармен“ сме играли в Сочи, Минск и в някои други страни. Мисля, че в София се прие прекрасно. Зрителите реагираха на всеки един нюанс. На Иля Авербух като постановчик му е изключително приятно да види такава реакция на всяко едно негово сценично решение на леда. Мисля, че всички останаха много доволни и с удоволствие биха се върнали още веднъж в София.

- Отзивите наистина са супер. Гледала ли си „Воден свят“ – прочутото шоу в Лас Вегас?

- Не съм го гледала за съжаление. Гледала съм някакви малки откъси, макар че ние с Максим по време на спортната си кариера цял един сезон се пързаляхме на тази музика, именно на Цик дьо Солей. Беше много успешна за нас. Мисля, че спечелихме първите си медали с тази музика.

- Доказа се, че и на лед може да се направи нещо толкова мащабно.

- Така е. Когато има интерес и когато това, което правиш е наистина с един голям размах, тогава е интересно за много по-широка аудитория. Опитва се Иля да разтвори границите, защото почитателите на фигурното пързаляне в Русия са изключително много, но хората, които харесват и музика, и танци, и живи изпълнения, и лед, вече нещо по-театрално направено, са още повече. Пазарът на един такъв спектакъл е огромен.

- Как оценяваш изявите на Йордан Йовчев? Шегувахме се с него как ще изглежда като обуе кънките…

- Честно казано бях удивена. Когато го видях за първи път на „Славия“ и той ми каза, че има само десет тренировки, бях възхитена от неговите умения. Като всеки един страхотен спортист на такова ниво, той е изключително самокритичен и много изискващ от себе си.

- Върху какво трябва да работи?

- За съжаление нашите спортове са такива, че изискват страшно много време. Няма конкретно нещо. Правилна е посоката. Просто му трябва натрупване на време. Прекрасно се пързаля, особено за човек, който се качва за първи път на кънки и то на хокейни кънки. За мен беше малко странно, но каза, че само такива е намерил. Със сигурност с професионален партньор и с фигурни кънки, би се справил много добре. Между другото в Русия има такъв аналог – предавания по руската телевизия, в които се пързаляме в двойка със звезди от различни браншове. Има много спортисти, музиканти, журналисти също. Така че ако в България има такъв проект, може да заповядате всички. Много е успешен и интересен, и отново е на Иля.

- Освен с Данчо Йовчев, с кои други спортисти си близка?

- С Жени Раданова, разбира се, защото сме прекарали целия си живот заедно на пързалката. С много се познаваме от Белмекен – и с по-старите, и с по-новите. Но последните години ми се налага да живея извън България и може би затова малко съм загубила контакта с всички.

- Сбъдна детската си мечта да бъдеш актриса в шоу, дебютът ти бе в Русия. Спомняш ли си го и кое е най-силното ти преживяване от спектаклите, които направи? Колко години вече живеете с Максим Стависки в Русия?*

- Последните години се подготвяхме за състезанията в Русия. В Одинцово, едно малко градче до Москва. Последните два сезона, когато спечелихме титлите бяхме с Линичук и Карпоносов в Америка. След това се наложи да се преместим постепенно в Москва, тъй като работата ни го изискваше. Може би от няколко години по-постоянно сме там.

- А синът ви Даниел да не е проходил на кънки?

- Той въобще не ходи. Само в тичащо състояние е. На леда също тича, а не ходи. Не го привлича много фигурното пързаляне. Честно казано, като че ли се радвам, защото знам колко много усилия и нерви изисква този спорт. Най-добре е сам да си намери своето поприще.

- Хокей на лед?

- Хокей на лед, футбол, тенис… Задължително спорт.

- Във футбола се оплакват, че най-талантливите отиват в хокея на лед и затова Русия не може да направи силен футбол.

- Е, мисля, че с нашия начин на живот границите са малко размити. Дали е Русия или някъде другаде… Може и в България, имаме прекрасни футболисти. Може тук да стане футболист.

- Около четири години беше президент на българската федерация по фигурно пързаляне. Сега би ли повторила упражнението?

- Не, категорично. Дори не искам да мисля. Никога не съм броила колко години са, но не бих повторила. Не мисля, че това е нещо, което ми харесва. Основно, защото ми се иска, когато си всеотдаен и искаш да направиш нещо за доброто на някой друг, да има поне една благодарност. Това не е позиция, която ти носи някакъв приход, не ти носи никаква слава, не ти носи нищо. Всъщност за мен бе важно поне хората, които са в ледените спортове, да изпитват уважение и благодарност. Но при нас е много тесен кръгът и смятам, че това е проблем.

- Как България – страна с три ледени пързалки, колкото има един мол в Турция например, направи световни шампиони във фигурното пързаляне?

- Когато ние се състезавахме, имаше само две и едната не работеше. Беше само пързалка „Славия“. Зимният дворец работеше отвреме навреме. Не знам как стана.

- Има и по-фрапантен пример. Имаме световен шампион за младежи в ски-скоковете – Владимир Зографски, без да имаме шанца. Но това е уникалното на България…

- Да, наистина. Смятам, че всичко става с много желание и любов към това, което правиш, защото няма друг начин. Ако я няма тази съставна част, всичко друго е невъзможно да те издигне до върха.

- Влияят ли жълтите медии на теб и на Максим?

- Преди години в началото, когато започнаха да се пишат разни неща, естествено, че се разстройвах страшно много. В един момент си казах, че няма смисъл. Нито искам да чувам, нито искам да знам какво пише, защото нито едно нещо, освен имената ни, не е истина там. Там на 99% нещата са измислени от някой, който явно е с огромни комплекси в живота и изключително неудовлетворен, за да може да прави такива текстове. Не само за нас, а и за всеки един от хората, които познавам и е писано там. Затова не им обръщам никакво внимание. Може би това не е хубаво, защото ако им обръщаш внимание и се обръщаш към съда, както други известни личности се опитват да се разберат с тях, може би ще престанат да пишат. Но аз предпочитам въобще да не се занимавам. Не искам да знам.

- Мислила ли си как щеше да се развие животът ти, ако не се бе възстановила от прословутата тежка контузия в Ница, когато френски състезател разряза крака ти до костта?

- Руски състезател беше и след това в един от проектите на Иля ми се наложи да се пързалям с него в двойка. Този път беше внимателен. Над три месеца се възстановявах. По-страшното беше, че в танците на лед всичко вървеше по един строго предварително утъпкан път и график. В момента, в който нарушиш този път, макар и малко – минеш място назад, пропуснеш състезание или покажеш слабост, веднага те отписват и може да слагаш кънките на пирона. Много сме щастливи, че успяхме да преодолеем този момент. Може би трудностите правят състезателя по-силен. Няма състезател, стигнал до върха, на който всичко да му е минало ей така – без напрежение и лесно.

- Коя титла бе по-трудно спечелена – тази през 2006 г. или тази през 2007 г.?

- Не знам. За мен целият сезон през 2007 година, започвайки от първите състезания до световното първенство, дори започвайки от подготовката, защото е много важен подготвителният процес при нас, когато правиш съчетанията, решаваш каква да бъде музиката, измисляш стъпките, хореографията, костюмите, самата визия как да изглеждаш – всичко това мина толкова лесно. Нямахме и едно загубено състезание през този сезон, освен европейското първенство, но това е съвсем различно при нас. Там има доминация на руските републики и просто беше невъзможно, независимо колко световни и какви ли не други титли имаме, да спечелим европейско първенство. Може би 2006 година беше по-сложна, по-неочаквано като че ли, макар че психически и физически бяхме готови за тази световна титла. Всички казват, че втората титла е много по-сложна за спечелване, защото лесно се печели, а трудно се затвърждава първото място. От тази гледна точка 2007 г. бе по-важната за нас.

- Спомена костюми, при втората титла ли имаше драми?

- Драми има непрекъснато с костюмите. Имаше на една олимпиада, когато леко ми го прокъсаха костюма. Имали сме всякакви куриози. Имаше един момент, в който се изискваха визи. Може би в първата или втората година, когато се състезавахме с Максим. В Италия трябваше да си вадим визи. Дадоха на Максим и на останалата част от делегацията, но на мен и на някои от съдиите не дадоха. Хората от посолството казаха да си вземе друга партньорка да участва на европейското. Какво толкова… Слава Богу, имах друга възможност - друга виза, с която да пътувам дотам. Общо взето сме имали различни куриози. Костюмите са нещо много интересно. Винаги с Максим сме участвали в идеята, скицата и рисунките на костюмите. Винаги сме влагали някакъв смисъл – не просто рокля, с която да се пързаляш, а нещо, което да допълни образа.

- От позицията на времето по-малко ли е в теб разочарованието от това, че безспорно ви ощетиха на олимпиадата в Торино, където останахте пети?

- Естествено има голяма доза как да кажа….Не е съжаление, не е и неудовлетвореност. Може би заслужавахме да имаме медал. Щеше да бъде много хубаво, но не всичко се случва. Идвайки от България, да имаш две световни титли в нашия спорт, също е страхотно постижение, повярвайте ми. Искаше ни се да имаме и олимпийски медал, бяхме готови. За една нищожна грешка ни наказаха така, както други двойки за падане на двамата партньори. Явно са ни считали за силна конкуренция и заради това съдиите са били толкова строги.

- Връщаме те в Русия. Радваш ли се на популярност там?

- Слава Богу, не на такава голяма популярност, каквато имам в България. Това ми дава малко повече спокойствие. Трудно е, когато човек е постоянно познаваем, да води нормален живот. Да, популярни сме, харесват ни зрителите. Срещат се много хора, които ни познават и на улицата, но не е масово и това е прекрасно.

- Има ли нещо, с което още не можеш да свикнеш в най-голямата страна в Европа?

- Вече почти 17 години прекарвам повечето време в Русия. Преди една-две години горе-долу се примирих с факта, че почти живея там и ми се налага да свикна с мащабите, с хората, с всичко. Най-трудно за възприемане за нас са може би мащабите и студеното време. Тези две неща много трудно успях да преодолея. Като нямаш езикова бариера, нещата са много по-лесни. Имаме голям екип, в който имаме много приятели.

- Често ходиш на турнета в Япония, преди 10 години ликувахте в Токио със световна титла. Помнят ли те още там?

- Ако трябва да съм честна, от известно време не сме били там. Иначе винагиЯпония е била любимо място за нас. Япония и Франция са били местата, в които ни харесват най-много. Също и Русия. Не знам защо, като че ли нашите по-абстрактни съчетания не се възприемаха много лесно в Америка, докато японците оценяваха изключително много това, което правим. След това, участвайки на Гала концерти там са били изключително щастливи, с много подаръци и с много уважение към нас.

- Обичаш ли да пътуваш?

- Обичах, но вече не обичам. Искам само да спра пътуванията, но в момента, в който имам около 20 дни или един месец почивка, някак си се чувствам неудовлетворена и искам отново да започна да работя.

- Как си почиваш най-добре?

- Зависи за колко време. Ако е кратък период – 15-20 дни, мога просто нищо да не правя и да се занимавам с детето. Имам си нова занимавка. Иначе не обичам дългите почивки. Обичам да работя, не мога да седя дълго време без работа. Излизам от ритъм и не мога да стоя на едно място.

- Мечтите, които са пред теб днес?

- Не знам. Въобще за мечти много трудно мога да говоря. От години не съм мечтала и не си спомням. Не мога да кажа какви мечти имам. Може би имам едно голямо желание – моето дете, когато порасне да стане един добър човек
и да е удовлетворен от това, което е. А оттам нататък за себе си нямам мечти. Никога не съм мечтала.

- Имаш ли моменти от състезателната кариера и от личния живот, които никога не могат да излязат от сърцето ти?

- От състезателния живот един от тези моменти е, когато в Дортмунд в огромна зала с 15 хиляди души, след нашето изпълнение на волната програма цялата публика стана на крака. Съдиите не ни дадоха първото място, а второ след Навка и Костомаров. Когато ни награждаваха, зрителите аплодираха нас изправени, а тях ги освиркаха. Това беше страшно трогателен момент за мен и много важен. А от личния живот всеки един момент, прекаран със семейството и с Дани, за мен е много важен.

- Защо навремето не продължи с художествената гимнастика? Толкова „златни“ момичета в България, а ти в спорт, в който нямахме успехи.

- Това е заслуга на баба ми, дядо ми и майка ми, които гледаха по телевизията и бяха пленени от фигурното пързаляне. Показваха "Московски новости", световни и европейски първенства винаги по Първа програма. Фигурно пързаляне се гледаше страшно много и те решиха, че след като има някое момиче, което е по-добро от мен в „Славия“, значи няма смисъл аз да се занимавам с гимнастика и трябва да отида във фигурното пързаляне, където не знам какво са очаквали да се случи.

- Не се ли страхуваш от тероризма, който залива Европа?

- Изключително неприятно е. Не само тероризмът, но и цялата тази агресия на хората, цялата апатия. За мен това са необясними неща. По принцип не мога да възприема такава агресия и не мога да намеря обяснение защо някой би правил такива неща. Страхувам се, но не виждам как това би могло да помогне по някакъв начин. Мисля, че може би основно трябва да се обръща внимание на възпитанието на децата от малки, на манталитета и начина на мислене. Иначе няма как да се променят тези неща. Постфактум съобщавайки новините, нищо не променяш.

- Българската публика много силно те аплодира в леденото шоу, но докога се виждаш на леда?

- Мисля, че в спорта показахме, че можем да преценим правилния момент, в който да слезем. Смятам, че е много важно всеки един спортист, особено големите спортисти, да преценяват правилно момента, в който да слязат от сцената. Има много спортисти, заблудени от нещо или с по-високо самочувствие, които не могат да уцелят момента и след това губят своите позиции. Не е хубаво със загуба да си отиваш. Що се касае до шоуто, това е различно нещо, но пак много отговорно. От години си казвам: „Това ми е последната година. Колко вече хората ще искат да ни гледат? То е невъзможно. На каква възраст станахме? Какво правим?" В момента, в който имаме участие примерно с настоящи шампиони, които са млади и свежи, и виждаме как публиката ни възприема и ръкопляска много повече на нас, отколкото на тях, си казваме, че може би още не е време. Може би правим нещо, което има своята ниша и се харесва. Не мисля, че ще е още дълго. Няма да тормозим хората. Имаме още мъничко време, но със сигурност няма да е твърде дълго, защото нашият спорт изисква много физически усилия и да си в добра форма.

профилна снимка

*Коментирай конкретната статия и използвай кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание!

 
Албена Денкова фигурно пързаляне

Зимни спортове