Филипе Луиш: Надявам се Атлетико да вземе някой добър българин скоро

Филипе Луиш източник: Gulliver/GettyImages

Филипе Луиш източник: Gulliver/GettyImages

Футболистът на Атлетико (Мадрид) Филипе Луиш даде ексклузивно интервю за предаването „Код спорт“ по ТВ+. Да бъдеш защитник в Ла Лига в ерата на Лео Меси и Кристияно Роналдо, при това един от най-добрите на този пост в цяла Европа, е голямо предизвикателство. То е по силите на Филипе Луиш. Днес той е символ на стабилност в отбраната на Атлетик, но първите си стъпки в големия футбол прави във втория отбор на Реал Мадрид. Носи екипа на Депортиво /Ла Коруня/, преди да премине на “Висенте Калдерон”. За двата си престоя в Атлетико печели титлата на Испания, купата на страната, Лига Европа и два пъти Суперкупата на Стария континент. Играе и в два финала в Шампионска лига. За един сезон в Челси успява да добави нови два трофея в колекцията си – титлата на Англия и купата на лигата. С националния отбор на Бразилия взима купата на Конфедерациите през 2013 г., а с младежката формация на “селесао” е трети на световно първенство.

 - Сеньор Луиш, във вените ви тече бразилска, италианска и полска кръв, но живеете в Испания. Чувствате ли се гражданин на света?

- Мисля, че да. На първо място, за мен е удоволствие също да разговарям с вас. Много благодаря за интереса към мен. Наистина в мен са преплетени няколко страни едновременно. Единия ми дядо е германец, а другият е поляк. Двете ми баби – италианки. Роден съм в Бразилия, имам син, който е испанец, а пък дъщеря ми се роди в Англия. Много история имам зад себе си, но се чувствам най-много европеец заради дългото време, преживяно на Стария континент и също така заради корените на семейството ми. Затова се чувствам много добре, когато живея в Европа.

– Бразилия винаги е имала невероятни играчи. На какво се дължи факта, че в родината ви се раждат толкова много таланти?

- Мисля, че това е така, защото футболът е спорт, в който всички са влюбени с луда страст. Децата едва проходили вече играят футбол на улицата. На плажа, на полето, вкъщи, навсякъде се играе футбол. Мисля, че за много хора не съществува друго, освен това да се потопят в магията, наречена футбол. Той е общонационална страст. Всеки има своя любим отбор. Първенството е много оспорвано, а националният тим винаги се бори за титлата на всеки шампионат. Все повече млади хора искат да станат футболисти  и е нормално в страна с почти 200 милиона жители да излизат някои, които са наистина много добри. Примерите са много! И е тяхна заслугата за тази страст към най-популярната игра.

 - Бразилец сте, играете с фланелка номер 3 и освен това сте ляв бек. Неизбежно е да ви попитаме за легендарен играч, с който имате пълно съвпадение по тези показатели – Роберто Карлуш. Учил ли сте се от него? Той бил ли е за вас идол в даден момент?

- Аз си мисля, че всички деца имат за идол Роналдиньо и Роналдо. Моят случай не беше различен от този на връстниците ми, но без съмнение той беше един от примерите за подражание. Всички имат за идоли тези нападатели, но в моя случай е ясно, че той е модел за подражание, но футболните му характеристики не си приличат с моите. Така че, въпреки че винаги съм го обожавал и съм наблюдавал играта му, опитвах се да му подражавам и все не успявах да го изимитирам. Затова повече се стараех да бъда като Леонардо, чиито футбол повече прилича на моя. Роберто Карлуш е звезда от световна величина, уникален футболист, показа се и като прекрасен човек. Изобщо Бразилия винаги е имала добра школа за бекове.

- Първият ви европейски отбор е Аякс, но там не изиграхте нито един мач. Защо? Какво се случи?

- Пристигнах много, наистина много млад в Аякс – само на 19 години. Тогава клубът беше ръководен от Ван Гаал, а Роналд Куман беше треньор. Целта беше в момент, в който Максуел, най-добрият играч в първенството им тогава, си тръгне, аз да го заменя. Трябваше да се уча от него и така. Както казах, пристигнах там много млад, тренирах и взимах участие в мачовете с юношеския състав. Това беше изключително важна година за мен, защото изиграх много двубои за юношите, но нито един за първия им тим. Накрая понеже бях преотстъпен, те решиха да не използват опцията за трансфер. Мисля, че тогава не успях да използвам на 100 % възможността. Не успях да извлека максимума от това, защото бях прекалено млад. Допуснах и грешка - непрекъснато се оплаквах от нещата, вместо да се опитвам да науча всичко от тази водеща школа. Но въпреки това мисля, че за мен шансът да мина през този клуб бе много важен, защото научих много най-вече за тактиката на футбола.

- През сезона 2005-2006 бяхте преотстъпен във втория отбор на Реал Мадрид и тогава бе моментът да се докоснете до "галактическите" – Бекъм, Зидан, Роналдо, Раул. Тогава запознахте ли се с някого от тях? Бяхте ли близък с някого?

- Да. Много пъти тренирахме с тях. Тогава, а и сега сме много добри приятели с Робиньо, много често ходехме на гости у Роберто Карлуш и Роналдо. Тогава бяха и Жулио Баптища, Сисиньо. Тази година също беше много специална за мен, но играх само във филиала – втория отбор във втора дивизия, което беше много добра школовка за мен. Направих много добри мачове и като цяло много добър сезон и тогава с мен се свързаха от Депортиво. Исках да играя в първа дивизия и да съм част от първия състав на някой клуб, защото така започнах в Бразилия и не исках отново да бъда във втори отбор и отново да се боря за място в първия тим. Тогава взех решението да си тръгна и да отида в Ла Коруня и мисля, че това бе едно от най-хубавите неща, които са се случили в живота ми досега.

- На какво се дължи успехът на Атлетико през последните години? Не само в трудните битки за Ла Лига, а и в сблъсъците в Европа.

- "Атлетико" е клуб, който имаше и продължава да има специален проект за развитие и растеж. Когато през 2009 г. или по-скоро 2010 г. спечели Лига Европа, клубът започна да върви нагоре. Привлякоха се нови класни играчи и се направи така, че нападателите да останат в Атлетико. Мисля, че това е в основата на успехите – ядрото от играчи и звездите да останат и да не бъдат разпродадени. Идването на Чоло Симеоне също се отрази – той е уникален като треньор и има дарбата да ни предава много точно какво е Атлетико като клуб и какви са целите ни. Всичко с него е по-лесно. Така че можем да кажем, че са много факторите, които доведоха до това "Атлетико" да е конкурентен клуб на останалите в Испания и в Европа. Може би е съвсем малко зад грандовете на Стария континент, но целта на проекта е да стигнем до тяхното ниво.

- Какво не ви достигна, за да вдигнете трофея в Шампионската лига в двата загубени финала?

- По принцип винаги е много трудно човек да каже какво точно се е случило, когато става въпрос за толкова важен финал. Такъв финал означава много емоции, много нерви и напрежение. Разбира се и за двата отбора. Оказват влияние прекалено много фактори. И двата финала бяха такива, каквито сте ги видели всички. За първия финал в Лисабон стигнахме много добре до мача, но в края бяхме направо грохнали физически, защото цял мач трябваше да пазим резултата от 1:0. Това ни се отрази много и в края на сблъсъка, а и в продълженията бяхме направо грохнали. Във втория финал и двата отбора бяха много уморени, защото мачът в Милано беше две седмици след края на битката за испанското първенство. За мен това е огромна грешка на УЕФА, защото след върховото натоварване, идват две седмици без мачове и спадът във формата е огромен и много си личи. Липсва ритъм и всичко куца. Затова и футболът в тази среща бе по-бавен. Разбира се, това отново е валидно и за двата отбора. И накрая стигнахме до дузпи... А те са това, което са... От дете си мечтаех да вдигна този трофей и докато играя, а може би и след това като треньор, ще продължавам да следвам тази моя мечта. Мисля че, е възможно и това, че два пъти бяхме само на крачка, ме кара да мечтая да стигнем до нещо повече от постигнатото досега.

- Ще стане със сигурност! Печелил сте шампионските титли на двете най-силни първенства: Испания и Англия. Къде беше по-трудно?

- По-трудно беше в Испания. Може би английското първенство е много по-оспорвано, но да спечелиш шампионската титла с Атлетико"в битка с Реал Мадрид и Барса е много по-трудно. И точно пък в онзи сезон, когато стигнахме и до полуфинал за Купата на Испания и финал на Шампионската лига... Усилията бяха неимоверни. В края загубихме и много важни играчи. Затова мога да кажа, че онзи сезон беше исторически. Епична битка за шампионската титла. След това спечелването на титлата в Англия, разбира се, не беше лесно, нищо в Премиер лигата не е лесно, но страданията не бяха толкова големи. Имахме играчи, които правеха голяма разликата в класите с другите отбори, като Еден Азар, Диего Коста и Тибо Куртоа. Това направи всичко по-лесно, защото още от началото започнахме да редим победа след победа и нямаше трудни или мъчителни моменти. В същото време ни бяха елиминирали на осминафинал на Шампионската лига и това, още повече ни помогна. Независимо от всичко това спечелването на този шампионат беше важно и заслужава адмирации.

- Какви чувства буди у вас Жозе Моуриньо, като се има предвид, че не разчиташе много на вас в Челси?

- Треньор, който е сред петимата най-добри в света. Идол за много хора и аз му се възхищавам искрено. Истина е, че аз не бях неговата първа опция за състава и годината под негово ръководство бе трудна за мен, но въпреки това му се възхищавам, защото има дарба! И тя е неговият отбор винаги да бъде на върха, да се бори и да печели титли. Той е треньор, който не е роден да води малки отбори или да се бори, за да не изпадне. Той е треньор, който има амбиция повече от всички останали. Затова, както казах по-рано, аз му се възхищавам. Годината ми с него бе много трудна, но мога да кажа и че научих доста с него.

 - А какво е специалното на Моуриньо? Нали той самият обича да го наричат Специалния…

 - Трудно е за обяснение, но може би е това: където и да отиде печели титли, вдига трофеи. Това го прави специален. Иначе всеки треньор има свой начин на работа и методи за подготовка на мачовете. Някои са по-добри, други са по-лоши, но е трудно да се сравняват. Това обаче, което е основна характеристика на този тип треньори и родени победители е тяхната огромна амбиция и лудостта им по футбола. Не губят нито един мач, наблюдават всичко, внимават за всичко и дори и за най-малкия детайл, относно терена или спортната екипировка. Всичко това ги прави различни.

- Преди време имахте малък сблъсък с Луис Суарес. Показахте в "Инстаграм" контузения си крак, а той беше отговорил, че футболът е игра за мъже и това, което се случва на терена трябва да остава там. Подобрихте ли отношенията си?

 - Да. Говорих с него след тази случка. Това се неща, които се случват, когато си ядосан. Както Суарес, така и Меси, и Неймар ги обичам и уважавам много и мисля, че имам късмет да мога да кажа че съм играл срещу играчи като тях – световни звезди, които вече са влезли в историята на футбола. Очевидно е, че трябва да им се възхищаваме. Говорих с него и вече всичко е наред. Разбира се, че вътре на терена всеки от нас иска да защитава интересите на клуба по възможно най-добрия начин, но извън терена сме приятели.

 - Съжалявате ли, че след края на сезона ще играете вече на нов стадион и "Висенте Калдерон" ще остане в историята?

 - Да, От една страна ми е мъчно, но всяка промяна за по-добро е хубава и си заслужава. Очевидно е, че всяко ново нещо иска време. Например, когато напускаш досегашния си дом, за да се преместиш в друг или пък като си смениш колата. Първоначално ти е трудно да свикнеш, но веднъж като се адаптираш, подобрението е огромно. Новият стадион е в пъти по-добър от стария, но пък на “Калдерон” е написана толкова много история. Да се надяваме и на новия стадион да пишем още повече история, защото съм сигурен, че публиката ще продължи да е толкова уникална и да ни дава толкова много обич. С всяка изминала секунда все повече мечтая да стъпя на този нов храм на футбола и да се опитаме да продължим да пишем история за Атлетико и там.

- Не криете, че Атлетико е отборът на сърцето ви. Има един българин, който е легенда за Атлетико. Казва се Любослав Пенев. Той беше голмайстор на отбора в сезона, в който Атлетико направи исторически дубъл със спечелването на купата и шампионска титла на Испания в средата на 90-те години. Знаете ли нещо за Пенев?

 - Признавам си, че не. Не знам много наистина. Когато пристигнах в Испания, почти не бях гледал европейски футбол. Повече се интересувах от Фламенго и други бразилски клубове. Когато пристигнах тук, не знаех почти нищо. Разбира се, знам за историята на клуба и за титлите, които е спечелил, но за играчи в миналото и статистика не знам много. След като си прекарал повече време в клуба като мен се запознаваш с хора, разказват ти интересни истории от миналото и с удоволствие чух историята за Пенев.

- И разбира се естественото продължение на предишния въпрос е дали се сещате за друг български футболист? Спомняте ли си за друг някой български футболист, играл тук?

 - Да, за друг играл в Испания си спомням. Тогава събирах картички на известни футболисти и си спомням Стоичков. По време на световното 1994 г. имаше дъвки, които бяха с картички на футболистите. Запомних го, защото тогава направихте страхотно първенство, играхте много добре и той след това написа доста история във футбола, така че него го помня. Надявам се Атлетико да вземе някой добър българин скоро, който да дойде тук да ни помага и да постигнем хубави успехи. Сигурен съм, че и сега имате добри играчи и очаквам да дойдат в Испания, за да се радваме на качествата им.

- Кой е най-хубавият ти спомен с националния отбор на Бразилия? Какво чувстваш, когато носиш тази фланелка?

- Ами, вкарал съм два гола. Най-добрият спомен мисля, че е... Не знам. Трудно ми е да преценя. Може би единият от двата ми гола. Тогава на стадиона беше и баща ми. Невероятно е усещането, когато пееш химна и виждаш и чувстваш обичта на хората, а и на всичкото отгоре и вкарваш гол в мач, за който не е било сигурно дали ще играеш заради лека контузия. Беше наистина чудесно. Печелил съм Купата на Конфедерациите, но тогава не взех много участие, така че най-добрият момент си остава този с моя гол.

- Какво не достигна на Бразилия, за да стане световен шампион като домакин на първенството на планетата през 2014 г.?

- Всеки има своя версия за този провал. Аз не бях на това световно първенство. Не получих повиквателна за състава. Мисля, че липсва спокойствие и хладен ум. Имаше много натиск върху играчите и това се забеляза, а не беше само върху тях, а и върху треньорския щаб. Феновете също упражняваха много голям натиск да се спечели на всяка цена тази титла. Това разбира се намери отражение и се забеляза нервност в играта ни вътре на терена и беше много жалко, защото световното първенство беше много хубаво, но ще остане белязано с тази негативна за нас история.

- Кое е най-типичното за страната ви? Самбата, футболът, кафето?

 - Мисля, че футболът е на първо място. Разбира се и самбата е любима на много хора. Наскоро мина сезонът на карнавалите и там хората се забавляват истински, но футболът е голямата страст. Само тези, които са били в Бразилия знаят. Представете си: започва шампионатът с 20 отбора и няма нито един фаворит. Всеки отбор мисли, че може да стане шампион. Четири отбор от Сао Пауло – Сао Пауло, Сантос, Коринтианс, Палмейрас. От Рио – Фламенго, Ботафого, Васко да Гама, Флуминензе. Всеки един от тях може да стане шампион. Атлетико Минейро и Крузейро де Минас също. Гремио и Интер от Порто Алегре и т.н.. Първенството е много оспорвано. Затова е и толкова красиво всичко и хората харесват толкова много футбола.

- С какво друго бихте се занимавал, ако кариерата ви във футбола не се беше развила толкова добре?

- Бих бил много щастлив да стана доктор. Все още си мечтая, но знам, че е много трудно осъществимо. Знам, че е само една невъзможна мечта, но много обичам да ходя в болницата, за да си говоря с докторите. Това е мечтата ми извън футбола.

профилна снимка

*Коментирай конкретната статия и използвай кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание!

 
Атлетико Мадрид Филипе Луис

Испания