Българският футбол е дал път на редица легенди, които са оставили дълбока диря с изявите си на терена и треньорската скамейка. Една от звездите, която блести със собствен ореол в небосклона на този спорт у нас, безспорно е Аспарух Никодимов. 

И като играч, и като треньор той е постигал невероятни успеха със своя любим ЦСКА. И сега, на прага на 73-ия си рожден ден, дойде време да сподели спомените от великата си кариера в автобиографичната си книга "С ЦСКА в сърцето". 

GONG.BG вече ви представи три ексклузивни откъса от нея, а днес ще ви представим още една глава от живота на легендата, която със сигурност ще трогне феновете на ЦСКА и ще разберат за първите мигове на "Армията" на любимците им Ради Здравков и Стойчо Младенов.

Автобиографията на големия спортист и треньор на ЦСКА е изповед не само за футбола, но и за реалностите в него. Тя описва пътя на момчето от софийското село Богьовци до най-големите световни стадиони, като "Маракана" и "Ацтека", "Анфийлд" и "Ноу Камп".

Животът на Паро е едно наистина изумително пътешествие из всички лабиринти на футбола. Ще прочетете за футбола от улицата в Орландовци. За махленския футбол в отбора "Сава Михайлов" от квартал Гевгелийски.

За юношеския футбол върху сгурията на стадион "Септември". За ЦСКА и дръзкия футбол, нужен не просто да се изправиш срещу европейските шампиони Аякс, Нотингам и Ливърпул, но и да ги победиш.

Като пряк участник във футбола у нас в течение на цели десетилетия, Никодимов представя възхода и спадовете на футболна България в най-славните и спорни дни на нейното минало. А един от фундаментите на тази книга са възторгът и страданието в бушуващите страсти по трибуните. Защото за хората футболът е преди всичко страст и любов.

В тази автобиография има много радост, но и още толкова огорчение. Но дали футболът не е точно такъв? Нима той не е също толкова справедлив и несправедлив, колкото и самият живот?

Отговорите на тези въпроси всеки би могъл да намери и сам на страниците от книгата. Разгърнете ги и се запознайте с един от най-големите актьори на българската футболна сцена – Паро Никодимов.

ЦСКА през 80-те години

източник: Личен архив

Ето още един ексклузивен откъс от книгата "С ЦСКА в сърцето" от главата, кръстена "Главата в торбата за Ради и Стойчо":

Често са ме питали коя от титлите, спечелени с ЦСКА като треньор, ми е била най-трудната. Няма лесен трофей, но с първия от 1980 г. наистина видяхме много зор. И то при положение, че най-големият ни конкурент не беше Левски. Със "сините" завършихме 1:1 през есента, а напролет ги бихме с 3:2. В тези два мача Спас Джевизов им вкара общо три гола. Него и без това не го обичаха, но вече съвсем им стана черен. Но на Спас не му пукаше. Казваше, че са му клиенти. Макар и да е от Пловдив, Джевизов после стана един от най-червените в ЦСКА.

Най-сериозният ни съперник през този сезон беше Славия – отборът, на който симпатизирах като малък. Имаха наистина невероятен състав: Андрей Желязков, Чавдар Цветков, Ваньо Костов, Боби Григоров, както и направилият по-късно треньорска кариера в Лудогорец Георги Дерменджиев. Водеше ги Христо Младенов, нашият национален селекционер от Световното първенство през 1974 г.

Добре че успяхме да си подсигурим титлата преди последния кръг, когато трябваше да се играе дербито ЦСКА – Славия. Имахме три точки повече и бяхме сигурни шампиони, но в онзи следобед "белите" ни победиха с 2:1. Уж мачът беше без значение, но на банкета не дойде военният министър Добри Джуров. Казаха, че ни е сърдит, задето сме загубили. В ЦСКА тогава беше така – загубите не се приемаха нито от зрителите, нито от ръководството. Още по-малко от бай Добри, който преживяваше болезнено всяка наша загуба.

Но още същото лято се уверих в класата на моя отбор, когато организираха тристранен турнир преди Олимпийските игри в Москва-80 с участието на ЦСКА, Левски и Ботев Пловдив. Играеше се всеки срещу всеки по едно полувреме. Победихме и двата съперника, спечелихме наградата. За мен по-важното беше, че съставът ни набира скорост. Вече поставяхме основите на нещо значимо, което имаше бъдеще.

Точно тогава взех в ЦСКА двама от най-големите таланти в българския футбол – Ради Здравков и Стойчо Младенов. Всъщност те трябваше да дойдат при нас година по-рано, само че ги наказаха. До лятото на 1979 г. Ради играеше успешно за Локомотив София, имаше и мачове в националния отбор. Стойчо вече беше станал голмайстор на А група с Берое и също беше участвал в състава на България. Истината е, че двамата имаха договори с двете дружества, но пожелаха да дойдат в ЦСКА.

Очакваше се да няма спънки, когато изведнъж ги наказаха много тежко. Изключиха ги от физкултурното движение и ги определиха за „неморални“. Това означаваше да не играят до живот!

В нашия футбол са се вършили доста глупости, но сред най-големите бяха именно тези наказания. Разбира се, аз бях далеч от идеята да зарежа Ради и Стойчо току-така. Напротив, взех ги да тренират в ЦСКА с надеждата, че ще им отменят наказанието. Нямах право да върша това и направо си сложих главата в торбата. Тогава, само на 34 години, изглежда, не съм си давал сметка за последствията, които можеха да ме връхлетят. Виждах просто, че с тях ще направим силен отбор. Затова, в името на футболната игра, рискувах да ги пусна под фалшиви имена в няколко контролни срещи. Вписахме ги с фамилиите на две момчета от юношеската школа.

Разбира се, всичко стигна бързо до ушите на шефовете във Футболната федерация. Извикаха ме на разпит. Отначало казах на зам.-председателя Ангел Шишков, че това не е вярно, че не съм включвал Ради и Стойчо в игра. Само че после ми звъннаха от Кабинета на председателя на Федерацията Димитър Николов да отида на среща там. А Николов нямаше как да го излъжа, защото си имахме уважението. Признах му всичко, и накрая заявих: "От мен да знаеш, тези двама футболисти са бъдещи лидери на Националния отбор на България. Ще бъде голямо престъпление да ги погубим!".

Всъщност целият проблем идваше от един-единствен човек, който заемаше висок пост в Политбюро на ЦК на БКП. На него му бях казал, че като толкова иска да ги накаже, нека да бъде най-много за половин година. Да не би да са извършили някакво престъпление, да не са убили човек, че да ги вадят завинаги от футбола?!

Слава Богу, в Политбюро не бяха събрани само глупави хора, имаше и разумни. Те осъзнаваха за какви футболисти става въпрос. Впрочем в същото положение по-късно беше изпаднал и Христо Стоичков. Състезателните им права бяха възстановени малко след като елиминирахме Нотингам за КЕШ и двамата бяха в състава срещу полския Шомберки. Ради почна като титуляр и дори вкара четвъртия гол след хеттрика на Цецо Йончев, а Стойчо влезе на мястото на Керимов около четвърт час преди края.

С привличането на тях двамата съблекалнята стана още по-тежка за овладяване. Бяха събрани все способни футболисти, но и със силни характери, не че преди това са били други. Разправиите между играчите и тежките моменти почнаха да зачестяват. Забелязах, че се гледат лошо. Тогава взех решение да отложа тренировката. Затворих всички и отсякох, че сега е моментът всеки да каже каквото има на другия. Дадох им право да си изявят претенциите и спрямо мен, и към останалите от треньорския екип. Настоявах да изясним всичко, защото не можеше да се работи в подобна атмосфера.

Това даде ефект. Момчетата си изляха душите, всеки си каза какво мисли. Отук нататък намерихме верния път и дойдоха големите мачове в Европа.

Главата в торбата за Ради и Стойчо