Ние не сме от работилницата на Дядо Коледа, а от обикновения редакционен офис на Gong.bg, но също като него спазваме обещанията си (особено към най-послушните). След като получихме десетки материали от фенове, вече е време да започнем с публикуването на част от тях, онези, които екипът ни избра измежду многото страхотни анализи. От 24 декември, всеки ден, точно в 10.00 часа ще се появява по един коментар. Така че, единственото, което ни остава, е да благодарим на всички вас, за интереса, за чудесните материали, за страхотните пожелания към екипа. Надяваме се да няма разочаровани, а ако има – не се отчайвайте, ще има и следващ път!

Табела „Applause” за феновете, моля...

Автор: Рейджан Айхан

Феновете са неразделна част от всеки вид спорт. Не е прекалено да се каже, че игрите са направени именно за тях. Дори мога да стигна по-далеч и да твърдя, че спортът е измислен, за да осъществява антистресова терапия на привържениците. Учените са доказали, че деветдесетминутно крещене на стадиона удължава живота. А за да придобие теорията завършен вид, ще спомена, че спортът е форма на висша медицина. Може би ви звучи налудничаво, но който се е докоснал до спортния дух, смятам, че ще се присъедини към това твърдение. На земното кълбо вероятно малко са хората, които не са се подложили на тази терапия. Все пак битува клишето, че спортът е социален феномен.

Привържениците на този феномен в България не ходят на стадиона. Те често протестират с отсъствие от трибуните, особено при по-негативни резултати на любимия тим. Този показ на високи претенции често е прибързан. Нападат отделни футболисти, които не показват реалните си качества. При редките европейски изяви на българските тимове, дразнителят за по-голяма посещаемост са чуждите отбори. Впечатляващите хореографии също са рядко явление по българските стадиони. Българският футбол не се нуждае от моментни явления, а от постоянство.

Но нека обърнем внимание на индивида, който е във фокус, т.нар. фен, запалянко или привърженик. Ако забелязвате, градацията в тези три разновидности е очевидна. Те могат да бъдат определени като етапи на спортно (пре)боледуване. Започва се с безопасното „фен съм на нещо”, „кефи ме”, а след това се преминава към т.нар. „огнен етап” – запалянко. Характеризира се с редовно посещаване на футболни двубои. Тук се поставят основите на следващото ниво – привърженик. Характеризира се с привързаност, клоняща към чувство за собственост. Понякога това усещане е дори разрушително. Ставаме свидетели дори и на крайности като посягане на лични вещи (б.а. случаят с двата автомобила на Иван Бандаловски от ЦСКА) или седалки по трибуните.

Производните на тази теория са пред нас всеки уикенд, маскирани в цветовете на любимия отбор. Те са „актьорите”, които често трошат стадиони, бият се или са бити от полицията, псуват, палят автомобили или пеят вдъхновяващи песни, за да подкрепят любимците си. Тези хора (част от тях) не пропускат двубои, пътуват в страната и по света с тимовете си. Но въпреки всичко това, описаните по-горе привърженици са една малка част. Българският еквивалент отсъства, поне в по-голямата си част. Той не ходи на стадиона и се питаме къде е? Съществува ли въобще подобна социална група, наречена фенове? Въпроси без отговор.

Пред очите ни продължават да стоят кадри на празни стадиони и бездушно тичащи футболисти. Ситуацията в други по-подредени държави е различна. Там стадионите се пръскат по шевовете. Питаме се защо трибуните са пълни и как хората имат културата да си купуват абонаментни карти за целия сезон?

Култура! Това не е ли всъщност разковничето?! Културата да отидеш на стадиона. Да заведеш там цялото си семейство и да ръкопляскаш на хубавите изпълнения или красивите попадения.

Аплодисменти! Мисля, че това също е част от пътя за разрешаване на проблема. Поощрението е част от процеса на развитие. Тези психологически моменти липсват по трибуните у нас.

Въпреки всички факти за нивото на българския футбол, мога да твърдя, че за това състояние имат голяма вина и феновете. Странно, нали? Виновни са, защото трудно се играе пред няколко стотин човека. Липсва мотивация и желание за добро представяне. Всеки, който е играл пред публика знае това. В резултат на този факт българските футболисти не успяват да изградят своята психологическа издържливост, с която да покажат своите качества пред 50 или 60 хиляди привърженици, ако това им се отдаде. Настоящият шампион на страната, Литекс, е може би най-потърпевш от тази липса на култура. Стадионът в Ловеч е празен всеки двубой, с малки изключения, въпреки символичните цени на билетите.

Друг показателен пример в това отношение е срещата от третия квалификационен кръг в Шампионската лига между Галатасарай и ЦСКА през сезон 2003/2004 година. Тогава „армейците” загубиха с 0:3 в Истанбул пред 65 хиляди зрители на Олимпийския стадион. „Червените” инкасираха две попадения още до петата минута, а нападателят Евгени Йорданов си изпроси безумен червен картон в началото на втората част. Тогава кондиционен треньор на ЦСКА е бившият заместник-председател на вече несъществуващата ДАМС проф. Веселин Маргаритов. Настоящият преподавател в Пловдивския университет споделя, че е попитал Евгени Йорданов след двубоя защо е направил тоява излишно нарушение. Благоевградчанинът отговаря, че нищо не си спомня. Нищо не си спомня!? Ето това е разликата да играеш професионален футбол пред 650 и 65 хиляди зрители.

През този полусезон малка светлина в тунела бяха срещите от турнира за Купата на България, където гостуванията на ЦСКА и Левски, съответно в Плевен и Велико Търново, привлякоха хиляди по трибуните. Хората в тези региони са жадни за спорт на високо ниво. Явлението Лудогорец и пълните трибуни на стадиона в Разград са малко потвърждение на този факт. Ситуацията в някои градове в по-долните дивизии е подобна. Всяка среща е посещавана от хиляди. С подобен интерес не могат да се похвалят грандовете в българския футбол.

Отношението към двубоите на българския национален отбор е подобно. Обидно малко публика, провокирана (вероятно) от слабите резултати на трикольорите през последните години. Футболистите често употребяват клишето, че за тях е чест да бъдат част от националния тим. Смятам, че това усещане трябва да бъде възпитано и в българските фенове.

Популярният рефрен „Българи-Юнаци!” може да бъде променен на „Българи, събудете се!”. Това е вашата страна и ако вие не правите нищо за нея, няма кой друг да ни помогне да развием спорта. А и ще помогнем на здравеопазването в България с повече здрави хора, благодарение на тази висша форма на стресовата разтуха.

За съжаление изглежда, че всички се превръщат в част от „телевизионната реалност”, където ръкопляскат по команда от табeла с надпис “Applause”.

Автор: Рейджан Айхан