Легендарният баскетболист Майкъл Джордан изнесе невероятна реч по време на церемонията в зала „Стейпълс център“, на която хиляди се сбогуваха с Коби Брайънт.
Джордан не успя да сдържи сълзите си по време на речта си и си спомни за забавни случки с участието на Коби, който е бил като негов по-малък брат. Думите му бяха толкова искрени и прочувствени, че разплакаха всички в залата.
Цялата реч на Майкъл Джордан:
„Бих казал добро утро, но е следобед. Благодарен съм на Ванеса и семейство Брайънт за възможността да говорят днес.
Благодарен съм, че съм тук, за да почета Джиджи и да отбележим подаръците, които Коби ни даде на всички - това, което постигна като баскетболист, като бизнесмен, като разказвач на истории и като баща. В баскетбола, в живота и като родител - Коби не остави нищо скрито. Всичко извади на пода.
Може би ще изненадам много хора, но с Коби бяхме много близки приятели. Той беше мой много скъп приятел, дори повече - беше като мой малък брат. Всички искаха да ни сравняват и да се говори за това кой е по-добър. А аз исках просто да говоря за него.
Знаете, че всички имаме братя и сестри, малки братя, малки сестри, които по някаква причина винаги искат да влязат в нещата ви, в гардероба ви, в обувките ви и във всичко. Това беше неудобство или мога да кажа дори неприятност, но тя се превърна в любов за определен период от време. Просто това възхищение, което имат към вас като по-големи братя или големи сестри, желанието им да знаят всеки малък детайл от живота, който те ще започнат.
Той ми се обаждаше, пишеше ми, в 11:30, в 2:30, в 3 часа сутринта, говорейки за ходове на игрището, за работата с краката и понякога за триъгълника. В началото това беше изнервящо. Но след това се превърна в страст. Това дете имаше страст, каквато никога няма да усетиш. Невероятна страст. Ако обичаш нещо, ако имаш силна страст към нещо, ще отидеш до крайност, за да се опиташ да достигнеш до него и да го получиш. Няма значение дали става дума за сладоледи, кексчета или каквото и да е. Отивате и го вземате.
Това, което за мен означаваше Коби Брайънт, е вдъхновението, че някой наистина се интересува от начина, по който аз играя играта или начина, по който той иска да играе. Искаше да бъде най-добрият баскетболист, който може да бъде. А аз, откакто го познавах, исках да бъда най-добрият голям брат, който мога да бъда.
За да направите това, трябва да се примирите с някои тежести - обажданията в късна нощ или тъпите въпроси. Изпитвах голяма гордост, докато опознах Кобе Брайънт. Виждах, че той просто се опитва да бъде по-добър човек, по-добър баскетболист. Говорихме за бизнес, говорихме за семейство, говорихме за всичко. И той просто се опитваше да бъде по-добър човек (разплаква се)
Сега, той ме хвана и дълго време ще гледаме нови "мемета", на които плача... (смях и аплодисменти в залата).
Казах на жена си, че няма да плача, защото не искам да виждам тези мемета през следващите три или четири години. Ето това направи Кобе Брайънт с мен. Сигурен съм, че Ванеса и неговите приятели могат да кажат същото нещо - той знае как да стигне до теб по начин, който да се отрази върху теб. Той е таралеж в гащите, но в същото време усещаш любов към него и към начина, по който извежда най-доброто от теб. Той направи това за мен.
Спомням си, че може би преди няколко месеца ми изпрати съобщение: „Опитвам се да науча дъщеря си на някои движения. Не знам какво съм мислил и какво съм отработвал като движения, когато навлизах в баскетбола. Но ти какво мислиш? Кога смяташ, че си започнал да работиш истински върху уменията си?". Аз го попитах на каква възраст. Той отговори "12". Казах му: "На 12 се опитвах да играя бейзбол". Той отговори: "Припадам от смях". И това в 2 часа сутринта.
Имаше нещо много важно в Коби - можехме да говорим за всичко, което е свързано с баскетбола, но можеше да говорим и за всичко, свързано с живота. А знаем, че в живота рядко имаме приятели, с които можем да водим разговори по този начин. Е, още по-рядко е, когато сте противници и да водите подобни разговори.
Веднъж отидох да се видя с Фил Джексън. Беше 1999 или 2000 година. Не знам точно, но беше когато Фил беше тук в Ел Ей. Влизам и Коби седи там.
И първото нещо, което ми каза беше:„ Донесе ли си обувките? “
" Не, не мислех да играя", отвърнах.
Но желанието му беше да се се състезава и да играе срещу някой, когото той чувстваше, че може да подобри играта му. Абсолютно обичах това дете.
Без значение къде ще го видя, това винаги беше предизвикателство. И се възхищавах на него, защото виждах страстта, с която търси и се опитва да се усъвършенства всеки ден - не само в спорта, но и като родител, като съпруг. Вдъхновен съм от това, което той правеше към с Ванеса, и какво споделяше с децата си.
Имам дъщеря, която е на 30 и станах дядо. И имам двама близнаци на 6. Нямам търпение да се прибера, да ги прегърна и да видя любовта и усмивките им. Коби ме научи на това - да гледам любимите си хора вечер и да виждам любовта им. Това са неща, които продължаваме да учим от него.
На Ванеса, Наталия, Бианка, Капри искам да кажа - жена ми и аз ще ви държим близо до нашите сърца и в нашите молитви. Винаги ще бъдем тук за вас. Винаги! Искам също да изкажа съболезнования и подкрепа на всички семейства, засегнати от тази огромна трагедия.
Коби даде всяка последна унция от себе си за всичко, което прави. След баскетбола той прояви творческа страна към себе си, която не мисля, че никой от нас знае, че има. В пенсия изглеждаше толкова щастлив. Той откри нови страсти. А най-важното беше, че той беше невероятен татко, невероятен съпруг, който се посвети на семейството си и обичаше дъщерите си от все сърце. Коби никога не оставяше нищо скрито. И мисля, че точно това би искал от нас.
Никой не знае колко време имаме. Ето защо трябва да живеем на момента, трябва да се наслаждаваме на момента, трябва да прекараме колкото може повече време със семействата и приятелите си и с хората, които абсолютно обичаме. Да живееш за момента означава да се наслаждаваш на всеки един човек, с когото си в контакт.
Когато Коби Брайънт умря, парче от мен умря. И като гледам тази зала и по целия свят разбирам, че парче от вас умря, иначе нямаше да сте тук. Това са спомените, с които трябва да живеем и да се учим.
Обещавам ви от този ден нататък - ще живея със спомените, че имам малък брат и се опитах да му помогна по всякакъв начин, по който мога.
Почивайте в мир, братко".
Коментирай