„Look, if you had one shot, or one opportunity

To seize everything you ever wanted in one moment

Would you capture it or just let it slip?”

... Така започва една много популярна песен на Еминем. И поставя големия въпрос – когато получиш шанс, ще се възползваш ли от него?

Е, отборът на Далас Маверикс се възползва. По възможно най-перфектния начин. И сега заслужено носи короната Световен шампион по баскетбол.

Финалите в НБА бяха един последен изстрел за Далас, право в целта.

Дирк Новицки записа името си в историята като един от най-великите европейци, някога стъпвал в НБА. Джейсън Кид, е той вече бе записал името си в историята, но да го украси с шампионски пръстен дава изцяло ново измерение на нещата. Джейсън Тери, Шон Мериън, Педжа Стоякович, всички играчи над 30, играчи с много минало зад гърба си...и пръстенче на ръката си. „Младата” сила на Далас бе Тайсън Чандлър, който догодина ще навърши 30, и Джей Джей Бареа, „само” на 27.

Нищо от това няма значение обаче. Възрастта, умората, болката. Когато играеш финал в НБА, това просто минава на заден план, защото е въпрос на сега или никога. А възрастта, умората и болката тежат много, невероятно много, но както Шон Мериън попита журналистите преди един от последните мачове: „Болка? Хора, това са финалите!” Може би точно тези неща помогнаха на Далас, да се стегне, да извлече за последно максимума от себе си. Когато знаеш вътре в себе си, че никога повече може да не си на това място, винаги се опитваш да запомниш всеки миг, всяка секунда. А във финалната серия, секундите бяха решаващи, в толкова завързани мачове, колкото отдавна не бяхме виждали.

Пътят, който измина Далас, също бе славен, заради погромното отстраняване на досегашния шампион Лос Анжелис Лейкърс. Тогава всички останаха с отворени усти, и доста хора промениха погледа върху Далас. И все пак доста казаха и още – Сега младият тим на Оклахома ще ги попилее... И това не стана. И на финала, пак Далас бе аутсайдерът. Срещу „Голямото трио”, срещу мощта на Маями, срещу отбора, преодолял по пътя си Бостън и Чикаго.

Така обаче, всички поставиха Далас в по-изгодната позиция. Ако Далас бе загубил финала, никой нямаше да ги посочи с пръст. Щеше да си остане само горчилката за Дирк, Джейсън и ко.

Но това, че Маями загуби финала, о, това вече си и новина.

Всъщност, това е и най-неприятният момент от тазгодишните финали. За неутралните наблюдатели, някак си остана усещането, че повечето фенове са ПРОТИВ Маями, отколкото ЗА Далас. Цялата омраза към ЛеБрон Джеймс, която се изсипа през годината, честно казано, с изключение на това, че има смешни карикатури, е силно необоснована.

Всеки иска да стане шампион, и това е нормалният стремеж на всеки баскетболист, и спортист изобщо. Само преди няколко години, Кевин Гарнет също използва своя шанс, и премина от посредствения Минесота в Бостън – и стана шампион. Наистина, ситуацията тогава бе съвсем различна, но въпреки това – желанието да успееш понякога е по-силно от всичко останало.

Продължавам да твърдя, че ЛеБрон е може би най-комплексния играч в тази игра. Липсва му само едно – характера. И точно това вероятно го различава от гореспоменатия Гарнет.

Продължавам да твърдя, че когато отидеш в отбор, където си номер 2, никога не можеш да станеш номер 1 в Лигата. А ЛеБрон Джеймс все още е номер 2 в Маями, където Дуейн Уейд винаги ще си остане местния любимец, лидер и go-to guy. И Уейд, и Джеймс обаче, а и третата им третинка – Крис Бош - не бяха на себе си във финалната серия, особено в последния мач от нея. И това се оказа достатъчно, когато лъвът в Дирк Новицки надуши, че съперникът кърви, да го разкъса на парчета.

Изумителното в серията идва по-скоро от треньорската скамейка. Наистина, Ерик Сполстра е много млад треньор, но зад него седи не кой да е, а легендата Пат Райли.

А двамата бяха тотално изиграни от спокойния и изключително тих Рик Карлайл. Страхотен треньор. Невероятно е, как Маями успя да подцени до такава степен Далас, че после да си го признае. „Хората ги подценяват, колко са добри в защита,” обясни се някои от играчите на Маями след последния двубой. Не хората, вие ги подценихте колко са добри, казвам аз.

„Горещите” влязоха във финала с вдигнати глави, и носовете на тях. Влязоха в шестия мач с тотално грешна настройка. И излязоха, с мисълта, че виждате ли, догодина пак ще имат своя шанс.

Аз обаче не смятам така. Защото догодина, Бостън и Чикаго, а Ню Йорк може би, няма да са толкова благосклонни. Защото, дори и да достигнат финал, отново срещу тях със сигурност ще има пределно мотивиран отбор, който не подценява никого.

Все пак, бъдещето е пред ЛеБрон Джеймс, макар и вече осем години в НБА. Ако успее да намери по-добър плеймейкър, Маями има всички основания пак да е финалист и в следващите сезони. Стига да не забрави, че останалите отбори не спят.

На Запад... е там всичко почва отначало, с ранното отпадане на Лейкърс, нуждаещите се от реконструкция отбори като Сан Антонио, младите и потенциално опасни Оклахома, Портлънд, Ню Орлиънс... и разбира се, шампионът! Въпреки съмненията, че Маверикс ще издържи на още един такъв сезон, в крайна сметка, нищо не се знае. Далас досега е 50/50 – от два финала, спечели единия...

И говорейки си за новия сезон, да отбележим, че такъв може и да няма. Поне не и тази година. Локаутът е сериозна заплаха за всички, и макар че може да доведе много НБА звезди в Европа, ще лиши НБА феновете от любовта им. Но сега е лято, шампионско в Далас, мъчително на Саут Бийч. Време за почивка, време за равносметки.

*Заглавието се превежда и като Един последен шанс, и Един последен изстрел.

PS. Забравих да кажа за собственика на Далас Марк Кюбан - Великан!