21.02.2015 г. Това бе денят, в който Георги Младенов бе освободен официално от националния отбор по баскетбол. Неофициално - това се случи много по-рано. И така, повече от година тимът на България продължава да бъде сирак и да търси своя родител. 

Може и да има късмет. Може и да го намери. И какво от това? Изминалите 12 месеца достатъчно ясно потвърдиха, че с или без треньор, националният отбор изглежда обречен на танталови мъки. А причината е само една – крещящата несъстоятелност на почти всички, които управляват българския баскетбол.

Докога?!? Докога хората във федерацията ще си играят с чувствата на тези, които обичат баскетболната игра? Давате ли си сметка, че от много време насам за баскетбол се говори предимно, когато има скандали. А те, апропо, започват да стават все по-срамни. Защото темата с уговаряне на мачове в откровено посредственото ни първенство, е просто обидна. 

Нищо ли не остана? Всичко ли е наистина така празно и пусто? Няма ли пулс? Толкова ли е трудно хората във федерацията да седнат като мъже, да се погледнат в очите и да загърбят всичкото дребнотемие, които ги заобикаля в последните години? Струва ми се, че не е трудно. Просто е невъзможно. Просто защото не искат достатъчно силно. Просто защото очевидно не са способни на това.

Защото ако бяха, нямаше да допускат толкова много грешни стъпки. Нямаше да се стига до унизителната ситуация национален отбор на практика да няма. Нямаше да се стига дотам най-добрите ни състезатели да не искат да бъдат част от него. Нямаше да се стига до абсурда за национален селекционер да бъде определен чуждестранен треньор, който само две седмици по-късно да откаже тази роля. И сега, в пълно състояние на безпомощност, ръководството на федерацията е принудено да се моли на Любомир Минчев да поеме тима.  

Това просто е поредното закъсняло решение, което говори за липсата на каквато и да е дългосрочна перспектива. Ако Георги Глушков и хората около него толкова много искаха Минчев за треньор, трябваше отдавна да са го поканили. Той отдавна показа, че заслужава шанс. И отдавна трябваше да го получи. Но само с уверението, че ще има достатъчно време пред себе си, за да изгради някаква основа. А такава няма и изглежда крайно съмнително, че скоро ще има.

Причината е очевидна – просто не се работи правилно. Най-вече с подрастващите. Тези, от които зависи бъдещето. А настоящето е мрачно и сиво. Повече от ясно е, че надеждата за българския баскетбол е свързана именно с младите играчи. Те обаче трябва да имат възможността да се развиват в силна и конкурентна среда. Да имат добри условия за реализация и да бъдат осигурени финансово. Да имат наставници, които да са способни да ги насочат към правилния път. Всичко друго ще бъде поредното закърпване на ситуацията. С или без треньор на националния отбор. 

P.S. Преди няколко месеца Деян Иванов заяви, че баскетболът ни ще живне едва, когато умре. Изглежда все по-прав….