„Какво става?” е популярен въпрос в спортните среди. Какво става с Левски? Какво става с ЦСКА? А тези дни е на ред „Какво става с волейболистите ни?”.

Четири мача, четири загуби и само 2 точки. Това е сухата статистика от старта на България в Световна лига`2014. Такова начало в комерсиалния турнир скоро не сме имали. Волейболистите ни показаха нехарактерно лице за феновете.

В същото време Бразилия падна два пъти от Италия, че и отнесе звучен шамар с 0:3 не от някой друг, а от Иран, но никой не мрънка, а само се анализира. Ние пък по български започнахме да подготвяме кладата. И Камило Плачи си го каза: „Първият, който ще бъде разпънат на кръста след Исус е треньорът. Стреляйте срещу мен, не срещу отбора”.

Италианецът явно вече си е сложил бронежилетката.

Факт е, че оправдания за липса на сработеност са излишни. Все пак основните ни играчи от 2-3 години и Летните олимпийски игри в Лондон са едни и същи. Контузиите са друго нещо. Май обаче позабравихме случки и изпуснати реплики от съблекалнята след Европейското първенство миналата есен. Има проблем, но той не е от днес. Трябва работа, време и мъжество. Пък вредителят или факторът, той ще си лъсне.

А публиката – тя е в залата и очаква победите. Световната лига вече наистина ще бъде като качествена тренировка за българския национален отбор по волейбол, но дано е от полза за Световното първенство. Феновете те си знаят рефрена „Победа и пак победа”, а подвикванията „Матей Казийски” от събота вечерта когато националите ни вече хаотично и дезорганизирано стояха на полето, останаха някак като шум от стара грамофонна плоча, която ту спре, ту засвири и малцина ги забелязаха. Волейболистите ни са мъже, герои, хора с емоции, душа, сърце и воини за битка. Те загубиха битката, но може и да спечелят войната!