За всяко значимо събитие в човешката история е характерно да създава собствен епос, собствена митология. Героите, чиито имена ще се помнят дълги години, след като всичко е станало прах и пушилка, са явление, без което не можем. Те не са просто обект на възхищение и повод за гордост. Техният образ има качеството да подтиква към търсене и попълване на още и още герои, по-близки до своето време. Съвсем скоро и ние ще започнем да се оглеждаме за такива по терените във Франция, които ще бъдат арената на Евро 2016 . Затова продължаваме с нашата поредица, чрез която ще надникнем в богатата съкровищница на европейските финали по футбол.

ЕВРО 1972: „Бомбардировача“ Герд Мюлер

Когато си говорим за изявени централни нападатели, ще е огромен грях да пропуснем фигура като Герд Мюлер. Става дума за един от хората, които собственоръчно превръщат Байерн Мюнхен в познатия днес колос, а Германия – в една от доминиращите футболни школи за всички времена. Не е случаен фактът, че през 1999 година Международната федерация по футболна история и статистика го нарежда 9-о място в класацията за Най-добър европейски футболист на XX век.

Евро 1972 е много специално за нападателя, който завършва като голмайстор на турнира с 4 гола и вдига титлата при дебюта на Западна Германия. Във финала срещу СССР Бомбардировача на нацията, както е прякорът на тарана, бележи два гола за успеха с 3:0, който до 2012 година остава най-убедителният в цялата история на европейските първенства. Дори и от дистанцията на своите постижения обаче Мюлер не се възгордява прекалено. „Трябва да кажа, че имахме и малко късмет. Провървя ни, а аз вкарах два гола. Имахме много добър отбор тогава. Късметът беше на наша страна. Ако трябва да съм честен, не ни беше страх от руснаците. Бяхме играли срещу тях и преди това, така всеки знаеше кого трябва да пази“, спомня си 70-годишният Мюлер.

Бележитият нападател приключва кариерата си като 7-кратен топреализатор в Бундеслигата, а в два от тези случаи е най-резултатният в цяла Европа. Макар и наглед нисък и набит, Бомбардировача винаги е разчитал преди всичко на своите бързина и ловкост в наказателното поле. Достатъчно красноречив е комплиментът не на кого да е, а на неговия съотборник в Байерн и националния отбор Франц Бекенбауер: „Неговата скорост беше невероятна. В тренировки много пъти сме се изправяли един срещу друг, а аз никога нямах шанс.“

ЕВРО 2004: Рехагел и неговото 1:0

Преди 12 години никой не можеше да повярва какво вижда на очите си. Скромният тим на Гърция, сочен предварително за аутсайдер, при едва второто си участие на европейски финали, без нито една голяма звезда в редиците стори немислимото. „Елините“ окупираха заглавията с триумфа си на португалска земя, където по прищявка на съдбата завършиха турнира така, както и го започнаха – с победа над домакина.

Стилът на гърците едва ли ще бъде запомнен като най-атрактивния, но неговият идеолог Ото Рехагел със сигурност няма нищо против да се нареди сред наставниците с европейска титла срещу името си. Германецът пое тима през 2001 година и остана начело до 2010-а, а периодът остава може би най-успешния в историята на гръцкия национален тим. Едва ли някой в южната ни съседка може да упрекне треньора в каквото и да било след марковите победи с по 1:0 във всяка от елиминационните фази в Португалия. Спартанската защита бе оръжието, с което гърците преодоляха шампиона Франция и изненадата на турнира Чехия, за да се доберат до финала, където пак развръзката беше позната.

Неведнъж Рехагел беше обвиняван, че практикува скучен футбол заради плътното прибиране в защита. Като човек с над 1000 мача в Бундеслигата като играч и треньор, той обаче нямаше как да се засегне от подобни приказки. „Никой не бива да забравя, че един треньор възприема тактика, която е съобразена с наличните футболисти“, заключваше той в такива случаи.

Контраатаки с минимум подавания, високи централни бранители, играещи отлично с глава, енергични халфове, които сноват напред-назад по терена, скорост по крилата, перфектна организация при статичните положения и в атака, и в защита – всичко това беше част от рецептата за изненадата през 2004-а, която все още изглежда свръхестествено. „Който и да играеше за отбора, го правеше със зъби нокти. Това беше да си грък“, спомня си капитанът и най-добър играч на турнира Теодорос Загоракис. „Вместо да се уморяваме с напредването на мача, ние тичахме повече и беше видно, че искахме купата по-силно. Имаше натиск в последните минути, но не се паникьосахме. Не се предадохме. А когато реферът даде последния сигнал – все едно, че лампите угаснаха… Още едно сляпо петно в паметта ми. Спомням си само, че минути наред се усмихвах като идиот“, добавя бележитият халф.